Джоан Харис - sineokomomche

Къщата на госпожа Уайт също беше прекрасна. В хола имаше пиано, а над входната врата — голям цветен стъклопис, който в слънчеви дни хвърляше червеникави и златисти отблясъци по излъсканите подове. Докато майка им работеше, госпожа Уайт водеше Бен в ателието си, където бяха натрупани платната й и рулата хартия за рисуване, и го учеше да рисува коне и кучета, показваше му тубичките и палитрите с боя и четеше имената им досущ като заклинания.

Изумруденозелено. Сиво-зелено. Хромовожълто. Понякога боите имаха френски, испански или италиански названия, които ги правеха още по-вълшебни. Violetto. Escarlata. Pardo de turba. Outremer. 6 6 Съотв. виолетово, алено, лешниковокафяво, ултрамарин. — Бел.прев.

— Това е езикът на изкуството, сладурче — обясняваше му понякога госпожа Уайт, която рисуваше големи размазани платна в сладникаво розово и зловещо пурпурно, върху които след това залепваше изрязани от списания снимки — най-вече глави на момиченца — и после обилно нанасяше лак върху платното и го украсяваше с къдрички от старинна дантела.

Бенджамин не харесваше картините й особено, но въпреки това тъкмо госпожа Уайт го научи да различава цветовете, помогна му да проумее, че собственият му цвят има огромен брой нюанси, да преодолее дълбоките пропасти между сапфиреното и ултрамариненото, да усети текстурата им, да опознае мириса им.

— Това е шоколад — казваше той и сочеше дебелата алена тубичка с картинка на ягода отстрани.

„Ескарлата“, гласеше етикетът, а мирисът беше изумително завладяващ, особено когато поставиш боята на слънце, изпълваше главата му с щастие и с прашинки, които блещукаха и се носеха като вълшебни бонбончета във въздуха.

— Как така червеното е шоколад?

Той вече беше на седем години, но въпреки това не можеше да й обясни. Просто така, твърдеше упорито, точно както лешниковокафявото е доматена супа и често кой знае защо събужда у него безпокойство, веронското зелено е женско биле, а портокаловожълтото мирише на варено зеле, от което винаги му се гади. Понякога изпитваше въпросното усещане дори само като чуеше името, сякаш името владееше алхимията и изкопчваше от летливите думи възторжена експлозия от цветове и миризми.

Отначало си мислеше, че всеки човек има такава способност, но когато го спомена пред братята си, Найджъл го фрасна с юмрук и го нарече „извратеняк“, а Брендан само го изгледа объркано и попита: „Наистина ли можеш да помиришеш думите, Бен?“, след което често се хилеше и бърчеше нос, когато Бенджамин беше наблизо, сякаш усещаше нещата като него — имитираше го, но никога подигравателно. Всъщност горкичкият Брендан му завиждаше, мудният, пълничък и уплашен Брен, дето все изоставаше, все не правеше нещо както трябва…

Дарбата на Бен беше непонятна за мама, за разлика от госпожа Уайт, която знаеше всичко за езика на цветовете и обичаше ароматни свещи — от скъпите френски — което според мама си беше все едно да гориш пари, но пък ухаеха прелестно: на теменужки, на пушен градински чай, на будоарно пачули, на кедър и роза.

Госпожа Уайт познаваше някого — всъщност приятел на съпруга й — който разбираше от тези неща и обясняваше на майката на Бен, че синът сигурно е специално дете, в което мама си беше убедена открай време, но в което самият той тайничко се съмняваше. Госпожата обеща да ги свърже с въпросния човек, който се казваше д-р Пийкок и живееше в една от големите стари къщи зад игрищата на „Сейнт Осуалдс“, на улицата, наричана от мама Улицата на милионерите.

Доктор Пийкок беше на шейсет и една години, бивш директор на „Сейнт Осуалдс“, автор на редица книги и личен приятел на господин Уайт, който преподаваше музика в училището. Понякога го мяркахме в Селото: мъж с брада, със сако от туид и с увиснала стара шапка, който разхожда кучето си. Бил доста ексцентричен, предупреди ни госпожа Уайт с печална усмивка, и благодарение на умно вложените си пари имал повече средства, отколкото здрав разум…

Естествено, мама не се поколеба. Тъй като на практика нямаше никакъв слух, тя не обръщаше особено внимание на начина, по който синът й възприема звуковете и думите, а ако изобщо обърнеше внимание, отдаваше способността му на факта, че е чувствителен — така обясняваше повечето неща. Обаче мисълта, че момчето може да се окаже надарено, надмогна скептицизма й. Освен това се нуждаеше от благодетел, от покровител на своето синеоко момче, което след половин срок вече имаше проблеми в училище и се нуждаеше от бащинско влияние.