Джоан Харис - sineokomomche

Елинор ме изгледа косо.

— Сигурно ти е голяма утеха, скъпа. — Обърна се да ме погледне още веднъж. — Не разбирам как ни чуваш с това чудо в ушите. Сваляш ли го изобщо?

Ако можех да я убия тогава, на място, без да се изложа на опасност, щях да й прекърша врата като захарна пръчка без абсолютно никакво чувство за вина, обаче бях принуден да се усмихна толкова насила, та чак пломбите ме заболяха, да сваля една от слушалките на айпода си и да обещая следващата седмица да се върна в курса, където на всички им е домъчняло за мен…

— Защо питаше кога ще се върнеш на курса? Пак ли си пропуснал часове?

— Не, мамо, само един. — Не се осмелявах да я погледна в очите.

— Тези часове са за твое добро. Не искам да чувам за никакви отсъствия повече.

Разбира се, трябваше да се досетя, че рано или късно ще узнае. С приятелки като Елинор Вайн мрежата й обхваща цял Малбри. Освен това ми е много приятно в курса, понеже ми дава възможност да разпространявам всякаква дезинформация…

— Помага ти да се справиш със стреса.

Само да знаеше, мамо!

— Добре, ще отида.

Разглеждате уебдневника на sineokomomche .

Публикувано в: 01:44, сряда, 30 януари

Достъп: ограничен

Настроение: творческо

Слуша: „Брейкинг Бенджамин“: „Дихание“

Повечето инциденти стават вкъщи. Вероятно така съм се появил и аз, едно от трите момчета, родени в рамките на пет години. Найджъл, после Брендан и накрая Бенджамин, макар че тогава тя вече беше престанала да използва истинските ни имена и аз открай време съм си С. М.

Бенджамин. Еврейско име. Означава „син на дясната ми ръка“. Всъщност не е никак ласкателно, като се замислиш какво всъщност правят мъжете с дясната си ръка. Но пък и мъжът, когото познавахме като свой баща, не се отличаваше с чувство за дълг. Само Найджъл го помнеше, и то като поредица от смътни впечатления: гръмък глас, грубо лице, мирис на бира и на цигари. Или просто паметта ни погажда някой от обичайните си номера и запълва празнините с достоверни подробности, а другото остава скрито като вретено прежда от вълна на черна овца.

Не че Найджъл беше черна овца — това се случи по-късно. Но му беше отредено все да носи черно, което с течение на времето се отрази на нрава му. По онова време мама работеше като чистачка, бършеше прах и чистеше с прахосмукачка къщите на богатите, переше и гладеше дрехите им, миеше съдовете и търкаше подовете. Не беше немарлива, но времето вечно й се струваше недостатъчно и тя се опитваше да го пести на всяка крачка.

И така, с толкова близки по възраст трима синове и с огромното количество пране, което я чакаше всяка седмица, тя наложи изобретателна система. За да ги различава по-лесно, определи на всеки от синовете си отделен цвят и ни купуваше такива дрехи от местния магазин на „Оксфам“. Затова дрехите на Найджъл са с цвят на въглен, дори бельото, Брендан винаги е облечен в кафяво, а Бенджамин…

Е, сигурно се досещате.

Разбира се, на нея изобщо не й хрумна какво може да ни причини подобно решение. Цветовете имат значение, всеки болничен служител ще ви го каже. Поради тази причина раковото отделение, в което работя, е боядисано във ведри розови нюанси, чакалните са успокоително зелени, родилните отделения са жълти като великденско пиле…

Мама обаче не схващаше тайната сила на цветовете. За нея те бяха просто практичен начин за сортиране на прането. Тя нито веднъж не се запита как се чувства човек, принуден да носи един и същи цвят всеки божи ден — скучно кафяво, потискащо черно или красиво, ококорено, приказно синьо…

Но пък мама никога не е била като другите. Майките на някои момчета са мили и добрички, а моята… е, тя е друга работа.

Рожденото й име е Глория Бевърли Грийн, третото дете на работничка в завод и на стоманолеяр, детството й е преминало в градчето Малбри, насред лабиринта от тухлени тераси, наричан от местните Червения град. Улиците са препасани с въжета за пране, всичко е полепнало със сажди, а павираните пресечки не водят наникъде — задънени са от затиснати с боклуци и покрити с графити стени.

Амбициозна още от дете, Глория мечтаела за далечни вили и морски брегове, за милионери, които спасяват работещите момичета. Мама още вярва в истинската любов, в лотарията, в книгите за самопомощ, в овладяването на силата на словото, в рубриките по списанията, в лелите на смъртен одър и в телевизионните реклами, в които подовете винаги блестят от чистота и жените винаги ги бива…