Джоан Харис - sineokomomche

Съзнава, че всъщност никога няма да се отправи на юг. Въпреки всичките си амбиции майка му никога не си е падала по пътешествията. Тя обича своя малък свят, фантазията си, живота, който е дълбала късче по късче в скалата на предградията. Знае, че тя никога няма да напусне това място, вкопчена в него, в последния си син, като мида, като паразит…

— Ей! — провиква се тя отдолу. — Слизаш или не? Нали каза, че идваш?

— Слизам, мамо.

Разбира се, че слизам. Винаги слизам. Някога да съм те лъгал?

Гмурва се в отчаянието, когато слиза долу, в салона с мирис на евтин плодов освежител за въздух — май на грейпфрут или на мандарина — сякаш се спуска в търбуха на огромно, зловонно и умиращо животно, динозавър или изхвърлен на брега син кит, повръща му се от синтетичната цитрусова миризма…

— Идвай, приготвила съм ти напитката.

Седи в тясната кухничка, скръстила ръце пред гърдите си, а стъпалата й са изгърбени в обувките с високи токчета. Както винаги, той за един кратък миг се учудва колко е дребничка. Винаги си я представя по-висока, но тя е много по-ниска от него, само ръцете й са учудващо големи в сравнение с крехкото й птиче тяло, кокалчетата им са обезформени, но не от артрит, а заради пръстените, които събира от години — със златна английска лира, с грозд от диаманти, с турмалин с цвят на кампари, с полиран малахит и с плосък син сапфир в златно гнездо.

Гласът й е едновременно крехък и странно пронизителен:

— Изглеждаш ужасно, СМ. Нали не се разболяваш? — Изрича го подозрително, все едно сам си го е навлякъл.

— Не спах добре — отговаря той.

— Трябва да си изпиеш витаминната напитка.

— Добре съм, мамо.

— Ще ти се отрази добре. Хайде, изпий я. Знаеш какво става, когато не я изпиеш.

И той я поглъща както всеки път, а вкусът е на гниеща мътилка — равни части плодове и лайна. Тя го измерва с онази ужасна нежност в тъмните си очи и го целува лекичко по бузата. Уханието на парфюма й, „Синият час“, го загръща като одеяло.

— Защо не си полежиш още мъничко? Поспи малко преди довечера. Толкова те товарят в тази болница, направо е престъпление…

Вече наистина му е зле — може наистина да си полегне, да се върне в леглото и да се завие презглава, понеже няма по-лошо нещо в живота от това, от усещането как се давиш в нежност…

— Видя ли? Мама знае най-добре.

Ма-мин. Ма-стиф. Ма-стодонт. Думите плуват в главата му, кръжат като пирани, надушили кръв. Боли, но той открай време знае, че после ще го боли много повече; ръбовете на предметите вече са опасани с дъги, които след миг ще разцъфнат и ще се раздуят, ще пронижат като с копие черепа му точно зад лявото око…

— Сигурен ли си, че си добре? — пита майка му. — Да поседна ли до теб?

— Не. — Болката, бездруго силна, само се влошава от присъствието й. — Трябва да поспя. Ще се оправя след час-два.

Обръща се и се запътва нагоре, стиснал перилата, а противният вкус на витаминната напитка изчезва под напора на внезапно връхлетялата го болка и той едва не пада, обаче не го прави, понеже тогава тя ще дойде, ще остане до леглото му с часове или с дни, докато го мъчи ужасното главоболие…

Стоварва се върху неоправеното легло. Няма изход, казва си. Това е присъдата. Виновен. Сега трябва да си вземе лекарството, както прави всеки ден от живота си, лекарството, което ще го пречисти от лошите мисли, лек за скритото вътре в него…

Лека нощ. Да спиш в кош…

Сладки сънища, sineokomomche .

Напишете коментар:

chrysalisbaby: ау това е страхотно

JennyTricks: (изтрит постинг).

ClairDeLune: Много интересно, sineokomomche . Може ли да се каже, че е представен истинският ти вътрешен диалог или е портрет на герой, който смяташ да разработиш на по-късен етап? Така или иначе, много ще се радвам да прочета още!

JennyTricks: (изтрит постинг).

Разглеждате уебдневника на sineokomomche .

Публикувано в: 22:40, вторник, 29 януари

Достъп: ограничен

Настроение: язвително

Слуша: Волтер: „Когато си зъл“

Идеалното престъпление има четири етапа. Първи етап, набелязване на обекта. Втори етап, наблюдение на дневния режим на обекта. Трети етап, проникване. Четвърти етап, действие.

Засега няма причина да бързам, разбира се. Тя е едва на втория етап. Минава покрай къщата всеки ден, вдигнала яката на яркочервеното си палто, за да се предпази от студа.

Естествено, червеното не е нейният цвят, но не очаквам да го знае. Не знае, че обичам да я наблюдавам, да обръщам внимание на подробности от облеклото й, да гледам как вятърът развява косата й, как тя пристъпва премерено, как напредва с поредица от почти недоловими докосвания — опира ръка на стената, отърква се в тиса, поспира и вдига лице към учениците, които играят и вдигат шум в двора. Зимата е оголила дърветата и когато не вали, листата ритмично пукат под нозете и все още смътно миришат на фойерверки. Знам, че и тя си мисли същото, знам, че обича да се разхожда по алеите и из градините на оградения със зидове парк и да слуша как голите дървета си шушукат на вятъра. Знам, че тя вдига лице към небето и отваря уста, за да улови дъждовните капчици. Знам как изглежда, когато не е предпазлива, как устата й се разкривява, когато е разстроена, как обръща глава, щом се заслуша, как лицето й се накланя по посока на някой мирис.