Джоан Харис - sineokomomche

Обръща внимание предимно на миризмите — поспира пред хлебарницата със затворени очи, обича да застава на прага и да вдъхва уханието на топъл хляб. Иска ми се да можех да я заговоря открито, но шпионите на мама са навсякъде, наблюдават, докладват, изследват…

Една от тях е Елинор Вайн, която се отби днес привечер. Уж да провери как е мама, но всъщност да се поинтересува от мен, да подири признаци на скръб или на вина след смъртта на брат ми, да надуши какво се случва у дома и да научи, ако има някакви новини.

Всяко село си има човек като нея. Местният досадник. Човек, дето все си вре носа в хорските работи. Онзи, към когото всеки се обръща, когато му потрябва информация. Елинор Вайн е тази личност в Малбри, отровна подлизурка, която в момента е единият член на пагубния триумвират, съставящ свитата на майка ми. Явно трябва да се чувствам поласкан. Госпожа Вайн рядко излиза от къщи и наблюдава света през дантелените си пердета, само понякога благоволява да допусне някого в безукорната си светиня за бисквити, чай и хапливи клюки. Племенницата й Тери ходи на курс по творческо писане като терапия. Госпожа Вайн е на мнение, че ние двамата с Тери бихме били очарователна двойка.

Днес тя беше самата любезност.

— Изглеждаш изтощен, С. М. — отбеляза тя приглушено, както човек разговаря с болник. — Дано да се грижиш за себе си.

Всички в Селото знаят, че Елинор Вайн си пада малко хипохондричка, че пие двайсетина хапчета и че постоянно се дезинфектира. Преди повече от двайсет години мама чистеше къщата й, но сега Елинор е запазила тази привилегия за себе си и човек често може да я види през прозореца как, надянала гумени ръкавици, лъска плодовете в купата от рязано стъкло върху кухненската маса с изписана на слабото безцветно лице смесица от радост и тревога.

Айподът ми свиреше песен от една от актуалните ми плейлисти. В слушалките мрачно сатиричният глас на Волтер обясняваше различните добродетели на порока, а като негов меланхоличен контрапункт звучеше циганска цигулка.

— Много съм си добре, госпожо Вайн — уверих я.

— Не си ли болен?

— Дори настинка нямам — поклатих глава.

— Понеже човек боледува и от скръб — обясни ми тя. — Старият господин Маршал се разболя от пневмония четири седмици след смъртта на горката си съпруга. Умря още преди да й поставят паметника. „Екзаминър“ определи случилото се като двойна трагедия.

Усмихнах се при мисълта, че крея от скръб по Найджъл.

— Чувам, че в курса им е домъчняло за теб.

Това заличи усмивката.

— Така ли? Откъде знаете?

— Хората говорят.

Не се и съмнявам. Проклета дърта крава. Идва да шпионира как е мама, не се съмнявам. А сега в лицето на Тери си имат и шпионка в курса ми по творческо писане, с което се затваря кръгът от паразити и откачалки, с които споделям — поверително, както се предполага — подробностите от трудния си живот.

— Напоследък бях доста зает — отбелязах.

Тя ме изгледа състрадателно.

— Знам. Сигурно ти е трудно. Ами Глория? Тя добре ли е? — Огледа салона в търсене на издайнически признаци — прах на полицата, петънце върху някоя фигурка от порцелановата колекция на мама — което да й подскаже, че мама рухва.

— Ами, нали знаете. Държи се.

— Купих й една дреболия — каза Елинор и ми подаде хартиен плик. — Вземам го понякога, когато се почувствам потисната. — Измайстори киселата си усмивка. — Изглежда и на теб ще ти е от полза. Да не си се бил с някого?

— Кой? Аз ли? — Поклатих глава.

— Не. Разбира се.

Не, разбира се. Като че ли бих го направил. Като че ли синът на Глория Уинтър може да участва в сбиване. Всички си въобразяват, че ме познават. Всеки е авторитет. Винаги се дразня, че и тя като мама не би повярвала и на една десета от нещата, на които съм способен…

— О, Елинор, скъпа, трябваше да влезеш! — Мама се показва от кухнята, преметнала кърпа през едната си ръка и с белачка за зеленчуци в другата. — Тъкмо му приготвям витаминната напитка. Искаш ли чай?

Елинор клати глава.

— Отбих се само да видя как сте.

— Държим се — увери я мама. — С. М. се грижи за мен.

Ох! Това беше удар под кръста. Но мама наистина много се гордее с мен. В устата ми бавно пропълзя вкус като на гнили плодове. Гнили плодове със сол, като коктейл от сок с морска вода. От айпода ми Волтер твърдеше с убийствена жизнерадост: