— А, Стрейтли. — Това е Дивайн. Не мога да сбъркам този сух, неодобрителен глас, нито факта, че никога не се обръща към мен на малко име.
Ето го, стои на стълбите: сив костюм, изгладена тога и синя копринена вратовръзка. Колосан — това дори не е достатъчно силна дума, за да опише неговата скованост, дървеното му лице е като на индианец на фона на изгряващо слънце. Разбира се, след случая с Деър той ми е задължен, а предполагам, че това само влошава нещата.
Зад него стоят на стража двама мъже в костюми, готови за административна дейност. Разбира се. Инспекторите. Покрай цялото си въодушевление бях забравил, че трябваше да дойдат днес, макар да забелязах необичайна резервираност сред момчетата, когато пристигнаха сутринта, а и имаше три запазени места на паркинга за посетители, които не бях видял предния ден.
— А, инквизицията. — Аз махнах за поздрав. Киселото грозде ми хвърли един от онези погледи.
— Това е господин Брамли — каза той, като махна почтително към единия от посетителите, — а това е колегата му господин Флоун. Тази сутрин те ще следят уроците ни.
— Разбирам.
На Дивайн може да се разчита да ми погоди такъв номер още в първия ден. Все пак човекът, който отговаря за хигиената и безопасността, не бива да се спира пред нищо, а и твърде отдавна съм в „Сейнт Осуалдс“, за да се притесня от чифт костюми с табелки. Усмихнах им се най-сърдечно и веднага побързах да съобщя:
— Е, аз тъкмо отивам към кабинета по класически езици. Толкова е важно човек да има свое пространство, нали? О, не му обръщайте внимание — казах на инспекторите, когато Дивайн изведнъж се втурна по средния коридор като газела. — Малко е зле с нервите.
Пет минути по-късно стигнахме до кабинета. Приятно място, трябва да призная, винаги съм го харесвал, а след като Дивайн го пребоядиса, стана още по-хубаво. Растенията ми се върнаха тук от шкафа, в който той ги бе напъхал, а книгите ми са приятно наредени на няколко рафта зад бюрото. Най-хубавото е, че табелката с надпис „Кабинет по германистика“ сега е заменена от по-малка, на която пише просто „Класически езици“.
Е, нали знаете, един ден печелиш, друг ден губиш. Затова с победоносно чувство влязох в стая 59, като накарах Мийк да зяпне от учудване и в Камбанарията да се възцари мълчание.
То трая само няколко секунди, после по пода се разнесе шум като ракета, която ще излети: те станаха на крака, всички до един, ръкопляскаха, викаха, смееха се и ме поздравяваха. Пинк и Ню, Алън-Джоунс и Макнеър, Сътклиф и Брейзноуз, и Джаксън, и Андертън-Пулит, и Адамчик, и Тейлър, и Сайкс. Всичките ми момчета — е, не съвсем всичките — и както стояха, смееха се, ръкопляскаха и крещяха името ми, изведнъж видях, че с тях стои и Мийк и на брадатото му лице сияеше искрена усмивка.
— Това е Квазимодо!
— Той е жив!
— Върнахте се, сър!
— Това означава ли, че този триместър няма да имаме по-добър учител?
Погледнах часовника си. Затворих капака. На него пишеше училищното мото:
„Audere, agere, auferre.
Желая, действам, постигам.“
Разбира се, няма как да знам със сигурност, че именно госпожица Деър ми го е изпратила, но мисля, че е тя. Чудя се къде ли е — кой ли е — сега. Нещо ми подсказва, че още не сме чули всичко за нея. Тази мисъл не ме смущава толкова, колкото би трябвало. И преди сме посрещали предизвикателства и сме ги преодолявали. Войни, смърт, скандали. Момчетата и учителите идват и си отиват, но „Сейнт Осуалдс“ остава завинаги. Нашата малка частица вечност.
Затова ли го е направила? Вярвам, че може и да е така. Намерила е място за себе си в сърцето на „Сейнт Осуалдс“: след три месеца престой се превърна в легенда. А сега какво? Отново ли ще се върне към статута на невидима — с малък живот, малка длъжност, може би дори семейство? Това ли правят чудовищата, когато героите остареят?
За секунда оставям шума да вилнее. Оглушителен е, сякаш не трийсет, а триста момчета вдигат бунт в малката стая. Камбанарията се разтресе, Мийк ме погледна притеснен, дори гълъбите отлетяха от балкона, оставяйки разпиляна перушина. Този момент ще остане за дълго в паметта ми. Зимното слънце, което наднича през прозорците, преобърнатите столове, надрасканите чинове, ученическите чанти, разпилени по избелелите дъски, мирисът на тебешир и прах, на дърво и кожа, на мишки и хора. И на момчета, разбира се. На разрошени момчета с ококорени очи, усмихнати, с лъскави чела, които блестят на слънцето, немирници с изцапани от мастило пръсти, които тропат, мятат каскети, крещят с разпасани ризи и неуниформени чорапи.
Читать дальше