Трябва да призная, че Париж ми липсваше. Преди петнайсет години не бих повярвала, че е възможно, но сега харесвах този град. Свободна съм от майка си (тъжна история, двама изгорели до смърт при пожар в апартамент), в резултат на което съм наследник на прилична сума. Промених името си, точно както бе направила майка ми, и преди две години започнах да преподавам английски в приятна гимназия, като наскоро си взех творчески отпуск, за да завърша изследването, което ще ми донесе повишение. Надявам се на това: всъщност знам, че скоро ще избухне скандал (по повод малкия проблем, който прекият ми началник има с комара) и това може да ми осигури удобен пост. Не е „Сейнт Осуалдс“, но върши работа. Поне засега.
Що се отнася до Стрейтли, надявам се да е оцелял. От всички учители само той заслужаваше моето уважение — не мога да кажа същото за учителите от „Сънибанк Парк“, нито за онези от парижката гимназия, които срещнах след тях. Никой друг — нито учител, нито родител, нито психоаналитик — не ме е научил на нещо, което си струва да знам. Може би затова го оставих жив. Или може би за да докажа на себе си, че най-после съм надминала стария си учител — макар че в неговия случай оцеляването е свързано и с отговорности, а какво ще донесат разкритията му на „Сейнт Осуалдс“, не може да се каже. Със сигурност ако иска да предпази колегите си от скандал, не виждам друга алтернатива, освен отново да повдигне въпроса за старата история със Снайд. Ще бъде неприятно. Ще споменат името ми.
Нямам големи притеснения по този въпрос обаче: следите ми са добре прикрити и за разлика от „Сейнт Осуалдс“ аз отново ще се измъкна невидима и невредима. Но училището е преживявало и други скандали и макар че новите събития ще го представят в много неблагоприятна светлина, предполагам, че ще издържи. Донякъде тайно се надявам да стане така. В края на краищата оставила съм голяма част от себе си там.
Сега, докато седя в любимото си кафене (няма да ви кажа кое е) на чаша кафе с кроасани и ноемврийският вятър вие и хленчи по просторния булевард, аз се чувствам почти като на почивка. Във въздуха витае същият мирис на обещание, на нови планове. Би трябвало да се забавлявам. Остават ми още два месеца отпуск, предстои ми нов, вълнуващ проект, но най-вече, най-невероятно — аз съм свободна.
Но толкова дълго влачих след себе си отмъщението, че бремето му почти ми липсва, липсва ми целта, която да преследвам. Засега ми се струва, че инерцията ми е изхабена. Интересно чувство, но разваля момента, за пръв път от много години мисля за Леон. Знам, че звучи странно — та нали той беше с мен през цялото време? Но имам предвид истинския Леон, а не фигурата, получила се под влияние на времето и пространството. Сега трябваше да е на трийсет. Помня как казваше: „На трийсет човек е вече стар. За бога, убий ме, преди да стана на толкова“.
По-рано не можех, но сега виждам Леон на трийсет, Леон женен, пуснал шкембе, Леон с работа, Леон с дете. И сега виждам колко обикновен изглежда, забравен с времето, сведен до поредица от стари снимки с избледнели цветове, с комични спомени за отдавна отминала мода — Боже, наистина ли са носили това? — и изведнъж нелепо започвам да плача. Не за Леон от въображението ми, а за себе си, за малката госпожичка, която бях, която сега е на двайсет и осем, устремена с всичка сила и завинаги към неизвестна, нова тъмнина. Мога ли да го понеса, питам се. И ще спра ли някога?
— He, la reinette. Са vapas? 28 28 Хей, госпожичке, нещо не е наред ли? (фр.). — Бел.прев.
Това е Андре Жубер, собственикът на кафенето, човек към шейсетте, тънък като бастун и тъмнокос. Той ме познава — или си мисли, че ме познава — и на острото му лице се чете тревога. Аз махам с ръка — Tout va bien 29 29 Всичко е наред (фр.). — Бел.прев.
— и след като оставям няколко монети на масата, излизам на булеварда, където сълзите ми ще изсъхнат на суровия вятър. Може би ще спомена това на следващия сеанс при психоаналитика ми. От друга страна, може изобщо да не отида.
Психоаналитикът ми се казва Зара, носи обемисти пуловери и ползва парфюм „Лер дю Тан“. Не знае нищо за мен, освен измислиците, които съм й разказвала, предписва ми хомеопатични тинктури от сепия и йод за успокояване на нервите. Изпълнена е със съчувствие заради тежкото ми детство и трагедиите, които в ранна възраст са ме лишили първо от баща, а после от майка, пастрок и сестра. Тревожи се заради моята срамежливост, момчешки маниери и факта, че никога не съм била интимна с мъж. Обвинява баща ми, когото й описах по-скоро като Рой Стрейтли, и ме подтиква да търся близост, катарзис, самоопределение.
Читать дальше