Джоан Харис - Джентълмени и играчи

— За това дори си струва да се оставя да ме хванат — прошепна той, — само за да видя физиономиите им…

— Престани, Леон.

— Иначе какво, госпожичке? Какво ще направиш, а?

В устата ми имаше отвратителен вкус, вкус на кисел метал: разбрах, че съм прехапала устната си. Кръвта се стичаше по брадичката ми като слюнка.

— Моля те, Леон…

Но Леон се смееше задъхано, като луд, и за миг се видях през неговите очи, видях дебелата Пеги Джонсън и Джефри Стюарт, и Харолд Ман, и Луси Робинс, и всички загубеняци от класа на господин Брей, и учениците от „Сънибанк“ без бъдеще извън общинските жилища на „Аби Роуд“, парцаливците, просяците и пролетариите, и — най-лошо от всичко — видях себе си, ясно, за пръв път.

Тогава го блъснах.

Трудно ми е да си припомня ясно този момент. Понякога си казвам, че е било нещастен случай. Понякога дори си вярвам. Може би съм очаквала той да скочи — Спайдърмен скача на двойно по-голямо разстояние, самата аз го бях правила достатъчно пъти, за да съм сигурна, че Леон няма да падне. Но той падна.

Ръката ми на рамото му.

Онзи звук.

Боже. Онзи звук.

Нощта на кладите

9,55 вечерта

Ето, най-после чу всичко. Съжалявам, че трябваше да стане тук и сега. Нямах търпение да посрещна Коледа в „Сейнт Осуалдс“, да не говорим за инспекцията, разбира се. Но нашата игра свърши. Царят е сам. Всички други фигури напуснаха дъската и сега можем честно да се погледнем в очите — за пръв и последен път.

Вярвам, че ме харесваше. Мисля, че ме уважаваше. Сега ме познаваш. Това исках от теб, старче. Уважение. Поглед. Онази странна видимост , толкова естествена за онези, които не са като мен.

— Сър! Сър!

Той отвори очи. Добре. Уплаших се, че съм го изгубила. Може би щеше да е по-хуманно да го довърша, но открих, че не мога да го направя. Той ме беше видял. Знаеше истината.

Ако сега го убиех, победата ми нямаше да е сладка.

Тогава реми, учителю. Мога да го преживея.

Впрочем има едно последно нещо, което ме смущава — въпрос, останал без отговор, заради който не мога да обявя края на играта. Изведнъж ми хрумна, че отговорът може да не ми хареса. Въпреки това имах нужда да разбера.

— Кажете ми, сър, след като ме видяхте да бутам Леон, защо още тогава не казахте? Защо ме защитихте след онова, което направих?

Разбира се, знаех какво искам да каже. И мълчаливо го погледнах в лицето, като приклекнах, за да доловя и най-слабия шепот.

— Кажете ми, сър. Защо не съобщихте?

Известно време цареше тишина; чуваше се само дишането му, дрезгаво и бавно. Запитах се дали не съм закъсняла, дали не е решил да умре, просто за да ме подразни. После той заговори — гласът му беше слаб, но аз го чух добре. Каза:

— „Сейнт Осуалдс“.

Тя каза „без лъжи“. Е, дадох й истината. Доколкото можех, разбира се, макар че след това не помнех каква част от нея съм произнесъл на глас.

Затова пазих тайната през всичките тези години, не казах на полицията какво съм видял на покрива, оставих историята да умре заедно с Джон Снайд. Трябва да разберете, смъртта на Леон на територията на училището беше достатъчно трагично събитие. Самоубийството на портиера влоши нещата. Но да намеся дете — да обвиня дете… Това би изстреляло тъжната история във всички таблоиди. „Сейнт Осуалдс“ не го заслужаваше. Моите колеги, моите момчета — вредата, която това можеше да им нанесе, беше непредвидима.

А и впрочем какво толкова бях видял? Лице, зърнато за част от секундата на колеблива светлина. Ръката на рамото на Леон. Фигурата на портиера, която закриваше полезрението ми. Не беше достатъчно.

Затова оставих всичко както си беше. Казвах си, че не е непочтено — в края на краищата самият аз не вярвах на собствените си очи. Но сега истината излезе наяве, върна се като огромна колесница, за да размаже мен, приятелите ми — всички, които навремето исках да защитя — под гигантските си колела.

— „Сейнт Осуалдс“. — Гласът й отекна замислено, едва чуто през разстоянието от мрак.

Кимнах доволен, че е разбрала. А и как да не разбере? Тя познаваше „Сейнт Осуалдс“ не по-зле от мен, знаеше навиците му и мрачните му тайни, грижите му и радостите му. Трудно е да обясниш място като „Сейнт Осуалдс“. Също като преподаването, или си роден за него, или не. Попаднат ли тук, много хора се оказват неспособни да напуснат — поне до деня, в който старото училище реши да ги изплюе (със или без малък хонорар от фонда на учителя). Толкова години съм прекарал в „Сейнт Осуалдс“, че нищо друго не съществува за мен, нямам приятели извън Стаята на учителя, нямам надежди извън учениците си, нямам живот извън…