Джоан Харис - Джентълмени и играчи

— Това е, нали? — тихо попитах аз. — Това е истината. Вие го бутнахте, после размислихте и решихте да му помогнете. Но аз бях там, а вие трябваше да бягате…

Защото мисля, че това видях, когато надникнах с късогледите си очи от прозореца си в Камбанарията. Две момчета, едното с лице към мен, другото с гръб, а между мен и тях — фигурата на училищния портиер, чиято сянка се простираше по покрива.

Той извика и момчетата побягнаха, едното — с гръб към мен — се втурна пред другото и спря почти срещу мен в сянката на Камбанарията. Другият беше Леон. Веднага го познах, за кратко зърнах лицето му на светлините, докато тичаше към приятеля си и към улея.

Скокът трябваше да е лесен. Няколко крачки — и щяха да стигнат големия парапет, по който да прекосят главния покрив. Лесен скок за момчетата, но виждах, че Джон Снайд напредва неуверено и не би могъл да ги настигне там.

Можех — трябваше — да извикам още тогава, но исках да разбера кое е другото момче. Вече знаех, че не е от моя клас. Познавам момчетата си и дори на тъмно бих ги разпознал. Двамата стояха на ръба, дълъг лъч светлина от плаца озаряваше косата на Леон в пурпурно и синьо. Другото момче беше още в сянка, с една ръка сякаш закриваше лицето си от наближаващия портиер. Последва разгорещен спор за нещо.

Той продължи десет секунди, може би по-малко. Не чувах какво казваха момчетата, долових само думите „скачаме“ и „портиер“, придружени с рязък, неприятен смях. Ядосах се, точно както се ядосах и на неканените гости в градината си, вандалите, които надраскаха оградата ми. Дразнеше ме не толкова самото нарушение на правилата, нито че ме бяха повикали посред нощ (всъщност дойдох доброволно, щом чух, че нещо се е случило). Не, гневът ми беше по-дълбок. Момчетата правят бели, такъв е животът. За трийсет години съм видял достатъчно. Но единият беше мой ученик. И аз се чувствах точно така, както вероятно се бе чувствал Мийк в онзи ден в Камбанарията. Не го показах, разбира се — да бъдеш учител означава да криеш истинския си гняв и да се преструваш на ядосан, когато не си — но все пак щеше да ми достави удоволствие да видя физиономиите на тези момчета, когато ги извикам по име в тъмното. За това обаче трябваше да знам имената и на двамата.

Вече бях познал Леон, разбира се. Знаех, че на сутринта ще издаде приятеля си. Но до сутринта оставаха часове, тогава вече на момчетата щеше да им е ясно, точно както и на мен, че не съм могъл да ги спра. Представях си как ще реагират на гневните ми викове — със смях и подигравки — как ще побегнат. По-късно щях да ги накарам да си платят. Но легендата щеше да се разнесе и училището щеше да запомни — не как съм ги наказал да чистят двора или съм ги отстранил от часове за пет дни — а фактът, че някакви момчета са предизвикали стария Квазимодо на собствен терен и — дори само за няколко часа — са се измъкнали.

Затова чаках, присвивах очи да различа чертите на второто момче. За миг то отстъпи назад, за да се приготви за скок, и аз ги зърнах — внезапен проблясък на синьо-червените светлини ми показа детско лице, изкривено от силно вълнение, оголени зъби, очи като цепки. Едва го познах, но все пак бях сигурен, че съм го виждал. Момче от „Сейнт Осуалдс“. То се затича и скочи. Портиерът бързо се приближаваше — широкият му гръб отчасти скриваше момчетата от погледа ми — и изведнъж в блясъка на светлините със сигурност видях как ръката на Пинчбек се докосна до рамото на Леон, само за секунда, преди и двамата да изчезнат в тъмното.

Разбира се, не беше точно така. Поне не от моята гледна точка. Но все пак е близо до истината. Да, старче, аз блъснах Леон и когато ме повика по име, разбрах, че си видял как го направих.

Може би дори исках някой да ме види, най-после да признае съществуването ми. Но бях объркана, ужасена от стореното, въодушевена от дързостта си, разтреперана от чувство за вина, от гняв, от ужас и любов. Бих дала всичко, за да променя нещата, за да стане така, както ти го разказах, Буч и Сънданс на покрива на параклиса, последен миг, последен съучастнически поглед между приятели, преди да направим смелия си скок към свободата. Но не беше така. Изобщо не беше така.

— Баща ти ли? — попита Леон.

— Скачай! — извиках аз. — Хайде, човече, скачай!

Леон ме гледаше втренчено с лице, синьо от светлините на пожарната.

— Значи това било — каза той. — Ти си хлапето на портиера.

— Побързай — изсъсках аз. — Няма време.

Но Леон най-после беше прозрял истината, погледът, който така мразех, пак се появи в очите му, устните му се присвиха в жестока насмешка.