Мисля, че го правя.
От отсрещната страна на булеварда Париж е пъстър и изискан, брулен от ноемврийския вятър. Това ме прави неспокойна, иска ми се да видя къде точно отива вятърът, да зърна цвета на светлината отвъд далечния хоризонт.
Парижката гимназия изглежда банална в сравнение със „Сейнт Осуалдс“. Малкият ми проект не е нов и перспективата да се установя, да приема повишението, да запълня нишата сега ми се струва прекалено лесна. След „Сейнт Осуалдс“ искам повече. Все още искам да желая, да действам, да постигам — и дори Париж ми се струва твърде малък, за да задоволи амбициите ми.
Къде тогава? В Америка сигурно е хубаво, в тази земя на нови открития, където дори само фактът, че си британец, автоматично ти дава статут на джентълмен. Страна на черно-бели ценности — това е Америка, страна на интересни противоречия. Чувствам, че там има щедри награди за талантливи играчи като мен. Да, в Америка може да ми хареса.
Или в Италия, където всяка катедрала ми напомня за „Сейнт Осуалдс“, а светлината блести като злато по прахоляка и разорението на великолепните древни градове. Или в Португалия, или в Испания — или още по-далеч, в Индия и Япония — докато един ден отново се озова пред портите на „Сейнт Осуалдс“ като змия, захапала опашката си, която с амбицията си да пълзи опасва земята.
Сега като помисля, ми се струва неизбежно. Не тази година — може би дори не това десетилетие — но един ден ще застана там, ще погледна игрището за крикет и игрището за ръгби, и двора, и арките, и комините, и прозорците на мъжката гимназия „Сейнт Осуалдс“. Тази мисъл ми се струва странно успокоителна — като свещ на перваза на прозорец, запалена специално за мен — сякаш ходът на времето, който през последните няколко години долавям все по-осезателно, е само шепа отминаващи облаци над златистите покриви. Никой няма да знае коя съм. Годините на преобразяване са ми придали защитна окраска. Само един човек ще ме познае, а аз възнамерявам да изчакам, докато Рой Стрейтли се пенсионира, за да покажа лицето си — някое от лицата си — в „Сейнт Осуалдс“. Жалко донякъде. Бих се радвала да изиграем още една партия. Все пак, когато се върна в „Сейнт Осуалдс“, няма да пропусна да потърся името му на почетната дъска сред старите центуриони. Имам силното предчувствие, че ще го намеря там.
14 ноември
Мисля, че е неделя, но не съм много сигурен. Сестрата с розовата коса пак е тук, чисти отделението, а мисля, че видях и Марлийн преди време да седи кротко на стола до леглото ми и да чете. Но днес наистина е първият ден, в който времето върви с нормалния си ход и в който приливите на безсъзнание от предишните ми дни и нощи започнаха да отшумяват.
Изглежда, че госпожица Деър е изчезнала безследно. След злополучната вечер апартаментът й се оказа празен, колата й бе намерена запалена, пликът с последната й заплата остана неприбран. Марлийн, която разпределя времето си между болницата и училището, ми каза, че удостоверенията и писмата, представени при кандидатстването й за работа, са се оказали фалшиви и че истинската Даян Деър, получила диплома от Кеймбридж преди пет години, от три години работи в малко издателство в Лондон и дори не е чувала за „Сейнт Осуалдс“.
Естествено, полицията разпространи нейно описание. Но външният вид може да се промени, самоличността може да се фалшифицира и аз предполагам, че госпожица Деър — или госпожица Снайд, ако все още се казва така — дълго време ще остане неразкрита.
Боя се, че не можах да помогна на полицията толкова, колкото се очакваше. Знам само, че тя повика Бърза помощ и че лекарите, дошли на местопроизшествието, спасиха живота ми. На следващия ден жена, представила се като дъщеря ми, е донесла опакован като подарък пакет в болницата: вътре намерих старомоден сребърен часовник с красива гравюра.
Никой не можа да си припомни как е изглеждала младата жена, макар че аз и без това нямам дъщеря, нито роднина, която да отговаря на описанието. Така или иначе жената повече не се върна, а часовникът си е просто часовник, малко стар и поочукан, но много точен въпреки възрастта си, а циферблатът му, който не е особено красив, със сигурност притежава характер.
Това не беше единственият подарък, който получих през тази седмица. Никога не съм виждал толкова цветя накуп: за малко да си помисля, че наистина вече съм труп. Все пак знам, че е от добри чувства. Получих един щръкнал кактус от моите калпазани с дръзката бележка: „С мисъл за вас“. Имаше африканска виолетка от Кити Тийг, жълти хризантеми от Пеърман, мимози от Джими, смесен букет от Стаята на учителя, нарциси от благопристойните Обединени нации, фикус от Хилари Паметника (може би, за да замени растенията в саксии, които Дивайн извади от кабинета по класически езици), от самия Дивайн — голям рицин, който стои до леглото ми с вид на сърдито неодобрение, сякаш пита защо още не съм умрял.
Читать дальше