Джоан Харис - Джентълмени и играчи

Чудя се какво мисли Марлийн за всичко това. В края на краищата и тя е загубила сина си. Днес я попитах между другото, докато Пат събираше багажа си (растения, книги, картички, балони). Зададох й и въпроса, който толкова дълго бе стоял без отговор и трябваше да стане друго убийство, за да го произнеса на глас:

— Марлийн — попитах, — какво стана с бебето?

Тя стоеше до леглото с очила за четене на носа и разглеждаше табелката на една палма в саксия. Имах предвид детето на Леон, разбира се — на Леон и на Франческа — и Марлийн сигурно ме разбра, защото лицето й изведнъж застина в предпазлива безизразност, която за кратко ми напомни госпожа Найт.

— Това растение е изсъхнало — каза тя. — Трябва да се полее. Рой, никак не умеете да се грижите за растенията.

Погледнах я.

— Марлийн…

В края на краищата това беше нейното внуче. Детето на Леон, новата надежда, живото доказателство, че не си е отишъл безследно, че животът продължава, че винаги идва пролет — все клишета, знам, но такива са малките колелца, които задвижват големите колела. Какво бихме правили без тях?

— Марлийн — повторих аз.

Погледът й се спря на Бишъп, който говореше с Роузи на известно разстояние от нас. Тя бавно кимна.

— Исках да го взема — каза накрая. — Той беше син на Леон, разбира се, че го исках. Но бях разведена, твърде стара, за да осиновя дете, имах дъщеря, която се нуждаеше от мен, и работа, която отнемаше голяма част от времето ми. Макар че бях баба, те така и не ми го дадоха. Освен това знаех, че видя ли го дори само веднъж, няма да мога да се разделя с него.

Дали бебето за осиновяване. Марлийн така и не се опитала да разбере къде е отишло. Може да е навсякъде. Не знае нито имена, нито адреси. Може да е всеки. Може да го е виждала и да не е разбрала: на мач по крикет, във влака или просто на улицата. Може да е мъртво — случва се, знаете — а може и да е тук, сега, четиринайсетгодишно момче сред хиляди други, младо, полупознато лице, буйна коса, поглед…

— Сигурно не е било лесно.

— Преживях го — каза тя.

— А сега?

Мълчание. Пат беше готов за тръгване. Приближи се до леглото ми — непознат мъж в джинси и фланелка (учителите от „Сейнт Осуалдс“ носят костюми) — и се усмихна.

— Ще се оправим — каза Марлийн и го хвана за ръка.

За пръв път я виждах да прави това и за пръв път разбрах, че никога повече няма да ги видя в „Сейнт Осуалдс“.

— На добър час — казах аз, като имах предвид „довиждане“.

За миг двамата се спряха до леглото ми, ръка за ръка, погледнаха ме.

— Грижи се за себе си, старче — каза Пат. — Ще се виждаме. Боже, не мога да те видя от всичките тези проклети цветя.

Понеделник, 6 декември

Очевидно не съм желан. Или поне така ми каза Боб Стрейндж, когато тази сутрин дойдох на работа.

— За бога, Рой. Момчетата няма да умрат, ако пропуснат няколко урока по латински!

Е, може и да не умрат, но аз се интересувам от резултатите на учениците си, интересувам се от бъдещето на класическите езици в училище, а и се чувствам много по-добре.

О, докторът говори каквото говорят всички доктори, но аз помня Бевънс още като малко пълничко момче в часа ми по латински с навик непрекъснато да си събува едната обувка и проклет да съм, ако му позволя да ми нарежда.

Разбрах, че сега Мийк отговаря за класа ми. Личи си по шума, който се носи отгоре, докато седя в Тихата стая — странно носталгична смесица от звуци, сред които се чува упоритото потропване на Андертън-Пулит и звучният глас на Брейзноуз. Има и смях; и за миг се пренесох във времето — неопределено време — в което чувах смеха на момчетата, протестите на Мийк, усещах мириса на тебешир и изгорени филийки от средния коридор, заслушвах се в далечните звънци, трясък на врати и стъпки, и онова особено хлъзгане, характерно за раници, влачени по лъснатия под, и токчетата на колежките ми, тракащи на път за някой кабинет, за някой съвет, и съзерцавах златистия въздух на Камбанарията, изпълнен с лъскави прашинки.

Поех дълбоко дъх.

Ах.

Струва ми се, че съм отсъствал години, но вече чувствам как събитията от миналите седмици се отдалечават като сън, сънуван от някой друг преди много, много време. Тук, в „Сейнт Осуалдс“, все още има да се водят битки, да се преподават уроци, да се учат момчета, да се обясняват тънкостите на Хораций и опасностите на абсолютния аблатив. Сизифов труд, но докато още мога, ще продължавам да го правя. С чаша чай в едната ръка и брой на „Таймс“ в другата, отворен на кръстословицата, с тога, която бърше лъснатия под, аз решително крача към Камбанарията.