Агата Кристи - Коледата на Поаро

Алфред Лий каза:

— Искам да работите за мен. Смъртта на баща ми трябва да бъде отмъстена.

Той затрепери силно. Лидия се върна и го хвана под ръка.

— Хайде, Алфред, трябва да извикаме другите.

Очите й срещнаха погледа на Поаро. Тези очи пазеха своите тайни. Те не трепваха.

Детективът тихо изрецитира:

— „Кой би помислил, че старецът ще има толкова много кръв.“

Тя го прекъсна:

— Спрете! Не изричайте това!

— Но вие сте го казали, мадам.

Тя пое дъх:

— Знам… Спомням си… Беше толкова ужасно.

И Лидия рязко се обърна и излезе от стаята. Съпругът й я последва.

Джордж Лий гледаше със сериозно изражение.

— Ужасна работа — каза, поклащайки глава. — Наистина е ужасно. Според мен това е дело на някой луд!

Полковник Джонсън внимателно попита:

— Така ли смятате?

— Да. Наистина така смятам. Някой вманиачен убиец. Сигурно е избягал от дом за душевноболни.

Полицейският началник Сагдън се намеси:

— А как според вас този… ъ-ъ-ъ… луд е проникнал в къщата, господин Лий? И как я е напуснал?

Джордж поклати глава и каза:

— По този въпрос трябва да се произнесе полицията.

Сагдън отвърна:

— Ние веднага обходихме къщата. Всички прозорци бяха затворени и залостени. Страничният вход беше заключен, както и предната врата. Никой не е могъл да мине през кухненските помещения, без да бъде забелязан от прислугата.

Джордж Лий извика:

— Но това е абсурд! Остава само да кажете, че баща ми не е убит!

— Убит е — в това няма съмнение — изрече полицейският началник.

Полковник Джонсън се покашля и пое инициативата:

— А къде бяхте вие, господин Лий, по време на убийството?

— Бях в трапезарията. Тъкмо бяхме приключили с вечерята. Не, всъщност като че ли бях тук, в тази стая. Бях телефонирал малко преди това.

— Телефонирали сте?

— Да. Обадих се на секретаря на консерваторите в Уестрингъм, в моя изборен район. Проблемът не търпеше отлагане.

— Значи чухте вика след това?

Джордж Лий потрепери:

— Да, направо смразяващо. Кръвта ми изстина. Викът заглъхна и се превърна в нещо като къркорене. — Той извади носна кърпичка и изтри потта от челото си. — Ужасно нещо — промърмори.

— И след това се втурнахте нагоре?

— Да.

— Видяхте ли братята си — господин Алфред и господин Хари Лий?

— Не. Сигурно ме бяха изпреварили.

— Кога за последен път видяхте баща си, господин Лий?

— Днес следобед. Всички бяхме при него.

— И не сте го виждали след това?

— Не.

Полковник Джонсън помълча, а после попита:

— Знаехте ли, че баща ви е държал скъпоценни нешлифовани диаманти в сейфа на спалнята си?

Джордж Лий кимна.

— Доста лекомислена постъпка — надуто изрече. — Често съм му го казвал. Може да са го убили заради тях — искам да кажа… значи…

Полковник Джонсън го прекъсна:

— А знаете ли, че тези диаманти са изчезнали?

Долната устна на Джордж увисна. Очите му щяха да изскочат от орбитите си.

— Значи наистина са го убили заради тях?

Полковник Джонсън бавно изрече:

— Той е знаел за изчезването им и е уведомил полицията няколко часа преди смъртта си.

Джордж каза:

— Но тогава… Не разбирам… аз…

Еркюл Поаро се обади:

— Ние също не разбираме…

Хари Лий влезе в стаята с наперен вид. За миг Поаро се вгледа смръщено в него. Имаше чувството, че е виждал този човек някъде. Орловият нос, надменният поглед, очертанието на брадичката — тези неща правеха впечатление; не можеше да се отрече — макар Хари да беше едър, а баща му — със среден ръст, — че между тях имаше голяма прилика. Забеляза и още нещо — въпреки цялата си напереност Хари Лий беше нервен. Стараеше се да го прикрие с поведението си, но тревогата му си личеше.

— Е, господа — започна той. — С какво мога да ви бъда полезен?

Полковник Джонсън изрече:

— Ще се радваме, ако можете да хвърлите някаква светлина върху събитията от тази вечер.

Хари Лий поклати глава.

— Не зная нищо. Всичко е направо ужасно и толкова неочаквано.

Поаро каза:

— Наскоро сте пристигнали от чужбина, нали, господин Лий?

Хари бързо се извърна към него.

— Да. Преди седмица.

Детективът попита:

— Дълго време ли сте отсъствали оттук?

Хари Лий вдигна брадичка и се изсмя.

— Е, по-добре е да ви го кажа още сега. И без това ще го научите от някого! Господа, аз съм блудният син! Почти двайсет години кракът ми не е стъпвал в този дом.

— Но сега сте тук. Ще ни кажете ли защо се върнахте? — попита Поаро.