Агата Кристи - Коледата на Поаро

— Според вас баща ви я харесваше?

Хари кимна.

— Тя веднага разбра как да му влезе под кожата. Седеше при него по цял ден. Обзалагам се, че е знаела какво иска! Е, сега вече го няма. Никакви завещания не могат да се променят в нейна полза, нито пък в моя — лош късмет. — Той се намръщи, замълча за минута, а после продължи с променен тон: — Нещо се отклонявам от въпроса. Искахте да знаете кога за последен път видях баща си? Както ви казах, беше след чая, може да е било малко след шест. Старецът беше в добро настроение, макар и малко уморен. Тръгнах си и го оставих с Хорбъри. Повече не го видях.

— Къде бяхте по време на убийството му?

— В трапезарията с брат ми Алфред. Имахме разговор, немного задушевен обаче. Всъщност доста се бяхме посдърпали, когато чухме шума отгоре — сякаш цяла дузина мъже се боричкаха там. И тогава клетият татко извика. Сякаш колеха прасе. Викът направо парализира Алфред. Закова се на стола си. Раздрусах го и се втурнахме нагоре. Вратата беше заключена и се наложи да я разбием. Не беше лесно. Не мога да разбера как е била заключена! Освен татко в стаята нямаше никого, а проклет да съм, ако някой може да се промъкне през прозорците.

Сагдън се обади:

— Вратата е била заключена отвън.

— Какво? — подскочи Хари. — Кълна се, че ключът беше отвътре.

Поаро тихо попита:

— Значи сте го забелязали?

Хари Лий рязко отвърна:

— Имам такъв навик. — Той предизвикателно ги изгледа един по един: — Има ли още нещо, което искате да узнаете, господа?

Джонсън поклати глава:

— Благодаря, господин Лий, засега не. Ще помолите ли следващия член на семейството да влезе?

— Дадено.

Той отиде до вратата и излезе, без да се обърне.

Тримата се спогледаха. Полковник Джонсън се обади:

— Какво ще кажете, Сагдън?

Полицейският началник поклати глава и изрече:

— Явно се бои от нещо. Защо ли?

Магдалин Лий поспря за миг в очертанията на вратата. Дългата й, нежна ръка докосна платиненорусата й коса. Рокля от яркозелено кадифе подчертаваше стройната й фигура. Тя изглеждаше много млада и леко уплашена.

Тримата мъже за миг спряха погледите си върху нея. В очите на Джонсън се четяха почуда и възхищение. Погледът на Сагдън изразяваше нетърпението на човек, който бърза да продължи с работата си. В очите на Еркюл Поаро се четеше възхита (както забеляза тя), само че възхитата не бе от нейната красота, а от начина, по който тя я използваше. Жената не подозираше, че той си мисли: „Jolie mannequin, la petite. Mais elle a les yeux durs.“ 1 1 Хубавичка е тази малката. Но има твърд поглед (фр.) — Б. пр.

Полковник Джонсън си мислеше: „Страшно хубаво момиче. Ако не внимава, Джордж Лий ще си има проблеми с нея. Очите й играят.“

Полицейският началник Сагдън си мислеше: „Празноглава жена. Дано бързо да приключим с нея.“

— Ще седнете ли, госпожо Лий? Момент да видя… Вие сте…

— Госпожа Джордж Лий.

Тя пое стола с усмивка. „Все пак — сякаш казваха очите й, — макар да сте мъж и полицай, никак не сте страшен.“

Усмивката се отнасяше и за Поаро. Чужденците са толкова податливи към женското внимание. Сагдън тя напълно изключи.

Изчурулика, кършейки нещастно ръце:

— Толкова е ужасно всичко. Ужасно се страхувам.

— Но, моля ви, госпожо Лий — каза полковник Джонсън. — Зная, че е било истински шок, но вече всичко свърши. Искаме само да ни разкажете какво се случи тази вечер.

Тя извика:

— Но аз не зная нищо, наистина нищо!

За миг полковник Джонсън присви очи и внимателно изрече:

— Разбира се, разбира се.

— Пристигнахме едва вчера. Джордж настоя да дойдем тук за Коледа! Защо ли го направихме? Този празник вече никога няма да бъде същият!

— Да, наистина е много неприятно.

— Аз почти не познавам семейството на Джордж. Срещала съм се с господин Лий два пъти — на сватбата ни и още веднъж след това. Разбира се, с Алфред и Лидия сме се виждали по-често, но по принцип всички са ми чужди.

Лицето й пак придоби израза на детинска уплаха. В очите на Еркюл Поаро се появи възхита и той отново си помисли: „Elle joue tres bien comedie, cette petite…“ 2 2 Много добре се преструва тази малката, (фр.) — Б. пр.

— Да, да — каза полковник Джонсън. — Кажете ни сега кога за последен път видяхте своя свекър жив?

— О, това ли? Ами днес следобед. Беше ужасно!

Джонсън бързо попита:

— Ужасно? Защо?

— Толкова бяха ядосани!

— Кой е бил ядосан?

— Ами всички… Нямам предвид Джордж. Баща му не му каза нищо. Но на всички други.