Агата Кристи - Коледата на Поаро

— Какво ще кажете за тях?

— Джоун е една малка глупачка, но това е най-лошото, което мога да кажа за нея. За Хорбъри знам твърде малко. Той е тук от година, но се оказа много добър в работата си и моят свекър беше напълно удовлетворен от него.

Поаро внезапно подхвърли:

— Но вие, мадам, не сте, нали?

Тя сви рамене.

— Той няма нищо общо с мен.

— Но вие сте господарката на къщата и прислугата е ваша грижа.

— Да, но Хорбъри беше прислужник на свекър ми и следователно извън моите компетенции.

— Разбирам.

Полковник Джонсън се намеси:

— Да поговорим за събитията от тази вечер. Страхувам се, че това ще ви причини болка, господин Лий, но бих искал да чуя вашия разказ за случилото се.

Алфред отвърна с тих глас:

— Разбира се.

Джонсън се опита да помогне:

— Кога например видяхте баща си за последен път?

Лицето на Алфред се изкриви от болка и той отговори:

— Бях при него за кратко след чая. Накрая му пожелах лека нощ и излязох. Чакайте да си спомня… беше към шест без петнайсет.

Поаро се намеси:

— Пожелахте му лека нощ ли? Значи не очаквахте да го видите повече вечерта?

— Не. Вечерята на баща ми, обикновено нещо леко, му се носеше в стаята винаги в седем. След това той или си лягаше рано, или седеше в креслото си и никой не го безпокоеше, освен ако той сам не повика някого.

— А често ли го правеше?

— Понякога. Ако това беше желанието му.

— Но обикновено не беше така.

— Не.

— Продължете, ако обичате, господин Лий.

Алфред продължи:

— Нашата вечеря беше в осем. След нея съпругата ми и другите дами се оттеглиха в гостната — тук гласът му изневери. — Ние седяхме около масата… Изведнъж се чу съвсем необичаен шум. Падаха столове, трошаха се мебели и съдове и после… О, Боже! Още го чувам, вика на баща ми — ужасяващ, продължителен, затихващ вик, вик на човек в предсмъртна агония.

Той закри лицето си с треперещи длани. Лидия протегна ръка и докосна ръкава му. Полковникът кротко каза:

— И после?

Алфред продължи съкрушено:

— Струва ми се, че за момент всички бяхме като вкаменени. След това скочихме и затичахме навън по стълбите към стаята на баща ми. Вратата беше заключена. Не можехме да влезем. Трябваше да я разбием. После, когато влязохме, видяхме…

Гласът му изчезна съвсем, Джонсън бързо заговори:

— Не е необходимо да разказвате за това, господин Лий. Върнете се назад, към времето, когато всички бяхте в трапезарията. Кой беше с вас там, когато чухте вика?

— Кой беше там ли? Ами, всички… не, чакайте. Брат ми беше там, брат ми Хари.

— Никой друг ли?

— Никой.

— Къде бяха другите господа?

Алфред въздъхна и се напрегна.

— Сякаш са минали години… Как беше? А, да! Джордж беше отишъл до телефона. После започнахме да обсъждаме семейни въпроси и Стивън Фар каза, че ще ни остави да си поговорим, и излезе. Направи го много възпитано и тактично.

— А брат ви Дейвид?

Той сбърчи чело:

— Дейвид? Беше ли там? Не, разбира се, не. Не си спомням точно той кога се измъкна.

— Обсъждахте семейни въпроси, така ли? — внимателно попита Поаро.

— Ами… да.

— Това значи, че сте обсъждали семейни въпроси с един от членовете на семейството.

Лидия се намеси:

— Какво искате да кажете, мосю Поаро?

Той бързо се обърна към нея:

— Мадам, съпругът ви каза, че Стивън Фар е излязъл, защото разбрал тяхното желание да говорят за свои проблеми. Но това явно не е било семеен съвет, тъй като мосю Дейвид и мосю Джордж не са били там. Значи дискусията е била само между двама члена на семейството.

Лидия отговори:

— Моят девер Хари се завърна от чужбина след дългогодишно отсъствие. Нима не е естествено той и съпругът ми да имат за какво да говорят?

— Аха, разбирам.

Тя му хвърли бърз поглед и отмести очи. Джонсън каза:

— Това е ясно. Забелязахте ли някой друг, когато тичахте към стаята на баща си?

— Аз… всъщност не знам. Като че ли да. Ние всички дойдохме от различни посоки. Страхувам се, че не забелязах. Бях толкова разтревожен. Този ужасен вик…

Полковникът бързо смени темата:

— Благодаря ви, господин Лий. Има и един друг въпрос. Разбрах, че баща ви е притежавал ценни диаманти.

Алфред погледна доста изненадано.

— Да, така е.

— Къде ги съхраняваше?

— В сейфа, в стаята си.

— Можете ли да ги опишете?

— Бяха груби камъни, нешлифовани.

— Защо баща ви ги пазеше при себе си?

— Това беше някаква прищявка. Беше ги донесъл от Южна Африка. Никога не ги е давал да ги обработят. Просто искаше да ги държи при себе си. Нали ви казах, прищявка.