Агата Кристи - Коледата на Поаро

— Виждате ли нещо невярно в това предположение?

— Всъщност и аз се сетих за това най-напред, но не е лесна работа. В къщата има осем души прислуга. От тях шест са жени, пет от които са там повече от четири години. Остават икономът и сервитьорът.

Икономът работи тук повече от четирийсет години, това си е цял рекорд. Сервитьорът е местен — син на градинаря, израснал е тук. Не виждам как той би могъл да бъде професионалист. Единственият, който остава, е личният прислужник на господин Лий. Той е сравнително отскоро, но е бил извън къщата, още не се е върнал дори, и е излязъл преди осем часа.

Джонсън попита:

— Имате ли точен списък на присъствалите в къщата?

— Да, сър. Взех го от иконома. Да ви го прочета ли? — Извади бележника си.

— Ако обичате.

— Господин и госпожа Алфред Лий. Господин Джордж Лий, член на парламента, и съпругата му, господин Хенри Лий, господин и госпожа Дейвид Лий, госпожица… — Сагдън направи пауза и внимателно прочете: — Пилар Естравадос, господин Стивън Фар. А сега прислугата — Едуард Тресилиън, иконом. Уолтър Чампиън, сервитьор. Емили Рийвс, готвачка. Куини Джоунс, прислужница в кухнята. Гладис Спент, главна камериерка. Грейс Вест, Биътрис Москоум, Джоун Кенч, камериерки. Сидни Хорбъри, личен прислужник на господин Лий.

— Това са всички?

— Това са всички, сър.

— Имате ли представа кой къде е бил по време на убийството?

— Най-обща, сър. Както ви казах, не съм разпитал още всички. Според Тресилиън господата са били в трапезарията. Дамите са се оттеглили в гостната. Тресилиън им сервирал кафе. Той заяви, че тъкмо се прибрал в кухнята, когато чул шум на горния етаж, последван от вик. Изтичал в преддверието и нагоре по стълбите след другите.

Джонсън запита:

— Кои от членовете на семейството живеят постоянно тук и кои са само на гости?

— Господин и госпожа Алфред живеят тук. Останалите са на гости.

Полковникът кимна.

— Къде са всички сега?

— Помолих ги да останат в гостната, докато се приготвя да взема показанията им.

— Добре. Предлагам да се качим горе и да огледаме мястото на престъплението.

Сагдън ги поведе нагоре по стълбите и после по коридора.

Когато влязоха в стаята, Джонсън пое дълбоко дъх и изрече:

— Направо ужасно.

Той застана неподвижно, изучавайки с поглед преобърнатите столове, строшения порцелан и опръсканите с кръв парчета.

Слабият възрастен човек, клекнал край тялото, стана и кимна.

— Здравейте, Джонсън. Истинска касапница, а?

— Прав сте, докторе. Можете ли вече да ни кажете нещо?

Лекарят сви рамене и се ухили.

— Сложните описания ще спестя за официалния доклад. Иначе нищо сложно. Заклан е бил като прасе. Кръвта му е изтекла за по-малко от минута. Няма следа от оръжието.

Поаро прекоси стаята и отиде до прозорците. Както беше казал Сагдън, единият беше затворен и залостен, а другият — отворен на около десетина сантиметра отдолу. Дебел масивен болт го задържаше в това положение. Сагдън каза:

— Според иконома този прозорец никога не се затваря, независимо от времето. Под него има линолеум, в случай че прокапе, но това не става, тъй като стряхата отгоре го предпазва.

Поаро кимна, после се върна до тялото и го огледа. Устните се бяха дръпнали назад и разкриваха безкръвните венци в подобие на гримаса. Пръстите бяха закривени като нокти на птица.

Поаро подхвърли:

— Не ми изглежда на силен човек.

Лекарят отговори:

— Беше доста жилав. Успя да преодолее няколко болести, които биха вкарали повечето хора в гроба.

Поаро поясни:

— Нямах предвид това. Исках да кажа, че не е едър, не е силен физически.

— О, не, ни най-малко.

Детективът се обърна настрани. Наведе се и огледа един от съборените столове — масивен, от махагон. До него имаше махагонова маса и останките от голяма порцеланова лампа. Съборени бяха и два по-малки стола, а наоколо имаше парчета от счупени две чаши и гарафа, тежко стъклено преспапие, различни книги, голяма японска ваза, разбита на парчета; картината на разрушението се допълваше от съборената бронзова статуетка на голо момиче.

Поаро се наведе над съборените и счупени вещи, като ги разглеждаше внимателно, без обаче да ги докосва. Лицето му доби намръщен и объркан израз.

Полковникът попита:

— Смущава ли ви нещо, Поаро?

Той въздъхна и промърмори:

— Такъв крехък стар човек и всичко това…

Джонсън също изглеждаше объркан. Попита сержанта:

— Има ли отпечатъци?

— Много, сър, по цялата стая.