Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Днес не е създавала никакви проблеми — чу да коментират отвън пазачите при предаването на смяната към десет.

Кранц не помръдна през следващите два часа, давайки си сметка, че приятелите й от охраната вече горят от нетърпение да я придружат до тоалетната, за да приберат лептата си. Тя обаче чакаше подходящия момент. Щеше да се погрижи за нуждите им точно в четири часа и четири минути, не преди това. Тогава единият щеше да получи своите двайсет долара и да даде на другия полагащата му се част под формата на пакет западни цигари. Може да не беше по равно, но единият имаше по-важна роля от другия. Тя остана през следващите два часа напълно будна.

Анна излезе от жилището си за сутрешния крос малко преди шест сутринта. Сам напусна мястото при входа и изтича, за да й отвори вратата — усмивката на чеширски котарак не слизаше от лицето му, откакто тя се прибра.

Интересно кога ли щеше да се появи Джак. Трябваше да признае, че мисълта за него ней даваше мира от момента, в който се разделиха вчера. Така й се искаше отношенията им да прехвърлят границите на чисто служебните срещи.

— Все пак внимавай — предупреди я Тина по време на вечерята им, — получи ли каквото му е необходимо, ще изчезне. Не е задължително да търси единствено секс.

Жалко, беше си помислила Анна.

— Фенстън страшно хареса своя Ван Гог — увери я Тина. — Закачи картината на почетното място зад гърба на стола си в кабинета.

След това подробно й разказа какво бяха правили Фенстън и Липман през последните десетина дни. Въпреки леките намеци, Анна така и не проумяваше какво задържа приятелката й на тази работа.

Последният път, когато бе тичала по любимия си маршрут, бе сутринта на единайсети септември. Тъмният сив облак може и да се бе разпръснал, но все още имаше десетки неща, напомнящи за този ужасен ден. На първо място бяха думите „Кота нула“, които почти не слизаха от устата на хората. Реши да не мисли за ужаса на онзи ден и в този миг забеляза Джак да минава с равномерен ритъм под Артизанс Гейт.

— Отдавна ли чакаш, ловецо? — попита Анна, задмина го и се насочи към езерото.

— Не — отговори той и я последва. — Направих вече две обиколки, така че сега разпускам.

— Сериозно? — подхвърли Анна и засили темпото. Знаеше, че няма да успее да го поддържа дълго, и наистина той я настигна.

— Не е лошо — подкачи я Джак, — но колко време ще издържиш?

— Мислех, че това е мъжки проблем — рече Анна, решила, че единственият й шанс е да го разсейва. Чакаше в полезрението й да се появи силуетът на музея „Фрик“. — Можеш ли да назовеш петима художници, чиито творби се намират в онази сграда? — попита с надеждата да го уличи в невежество. Така нямаше да се чувства толкова неудобно, че той я превъзхожда в бягането.

— Белини, Мери Касат, Реноар, Рембранд и два портрета от Холбайн — на Мор и Кромуел.

— Кой Кромуел?

— Томас, не Оливър.

— Не е лошо, ловецо.

— Вината е на баща ми — опита се да обясни Джак. — Винаги когато беше дежурен в неделя, майка ми ме водеше в някоя галерия или музей. Мислех, че това си е чиста загуба на време, докато не се влюбих.

— И в кого? — поинтересува се Анна, докато минаваха покрай Пилгримс Хил.

— В Росети, или ако искам да съм по-точен, в любовницата му Джейн Бърдън.

— Учените не са много сигурни, че изобщо е спал с нея — уточни тя. — А съпругът й, Уилям Морис, толкова се възхищавал от Росети, че дори не му минавало през ума да се усъмни.

— Глупав мъж — отбеляза Джак.

— Все още ли си влюбен в Джейн?

— Не. Развих се оттогава. Замених прерафаелитите за неща от реалния живот и започнах да си падам по жени, чиито гърди завършват някъде зад ушите им.

— Значи си прекарал доста време в МоМа 11 11 Разговорно название на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. — Б.пр. .

— Имах няколко срещи с непознати, но майка ми никак не одобрява такива неща.

— С кого предпочита да се срещаш?

— Малко е старомодна, така че настоява да се казва Мария и да е девица при това. Но работя по въпроса за превъзпитанието й.

— Работиш ли и по други въпроси?

— Какви например?

— Като това да разбереш какво означава онова Р — каза Анна, която вече едва си поемаше дъх.

— Защо не ми кажеш ти какво измисли.

— Какво ще кажеш за Румъния? — на пресекулки попита тя.

— Трябва да започнеш работа във ФБР — отбеляза Джак и забави темпото.

— Вече си се сетил, нали?

— Не — призна Джак. — Друг човек ме подсети.

— И?

— И двамата се оказахте прави.