Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Значи е за предпочитане пред последната ти приятелка, която се бе специализирала да харчи твоите пари.

— Довиждане мамо. Ще се видим довечера. — Прекъсна връзката и видя, че е пристигнал отговор на съобщението му.

„Мисли, ловецо. Аз вече се сетих за една възможност за значението на Р. Имаш време до утре в шест да отгатнеш.“

— Дяволска жена — промърмори Джак. Следващият номер, който набра, бе този на Том в Лондон, но оттам му отговори телефонният секретар: „Говори Том Красанти, в момента съм навън, но скоро ще се върна, моля оставете съобщение.“

Таксито вече спираше пред входа на дома му и той затвори.

— Трийсет и два долара — съобщи шофьорът.

Джак подаде четири десетачки и каза на човека да не търси ресто.

Ню Йорк се връщаше към нормалния си живот.

Нощната смяна застъпи в десет вечерта. И шестимата пазачи прекараха първите два часа в крачене нагоре-надолу по коридора, за да стане ясно, че са налице и в готовност да реагират. Всеки няколко минути един от тях отключваше вратата на стаята й, светваше лампата — най-проста крушка, която висеше от тавана над леглото, за да се увери, че затворничката е там, след което изключваше осветлението и отново завърташе ключа. Това се повтаряше почти всеки пет минути в продължение на два часа, но след това отключването се разреждаше на половин час.

В четири и пет, когато двама от пазачите се оттеглиха, за да закусят, Кранц натисна звънеца до леглото. Двама от охраната се появиха — онзи, дето парите все не му стигаха, и пушачът. Застанаха от двете й страни и като я хванаха за лактите, я придружиха до тоалетната. Единият застана в коридора, а другият — пред кабинката. Кранц измъкна още две десетдоларови банкноти от ануса си, сгъна ги в шепа и едва тогава пусна водата. Мъжът отвори вратата. Тя му се усмихна и плъзна съдържанието на дланта си в неговата. Другият вече отваряше външната врата. Мърморкото погледна парите и бързо ги мушна в джоба си, преди да се присъедини към колегата си в коридора. Отведоха Кранц обратно в стаята й и я заключиха.

След двайсет минути двамата, които се хранеха, се върнаха при останалите. Единият отвори вратата на затворничката, запали лампата и приближи да види дали наистина е там, защото беше действително много дребна и завивките я скриваха. Приключил с ритуала, той изгаси лампата, заключи и отиде да играе табла с колегата си.

Кранц реши, че единственият й шанс да избяга, е между четири и четири и двайсет сутринта, когато двамата по-възрастни мъже се хранят, разбивачът на женски сърца, пушачът и дремльото са заети със себе си, и тогава единственият, който щеше да я придружи до тоалетната, щеше да е мърморкото, когото, може да се каже, вече бе започнала да подкупва.

Още преди да си вземе душ и да разопакова вещите си, Джак се задълбочи в телефонния указател, за да потърси възможните решения на инициалите. Така и не можеше да се сети какво бе хрумнало на Анна. Включи лаптопа си, влезе в „Гугъл“ и разгледа дадените предложения. Спря се на Клуба на ракетите на Ню Йорк. Прочете подробности около създаването му, имаше и няколко снимки на елегантната сграда на Парк Авеню, както и фотос на настоящия председател — Дариъс Мейбълторп Трети. Джак беше убеден, че ако иска да го пуснат да прекрачи прага на елитния клуб на любителите на игрите с ракета, трябва да прилича поне малко на членовете му. Не биваше да излага Бюрото.

След като разопакова багажа си и се изкъпа, той извади тъмен костюм с едва забележимо райе и тъмносиня риза, както и връзка, която слагаше само в специални случаи. Взе такси до Парк Авеню 370. Щом стъпи на тротоара пред клуба, спря, за да огледа красивата четириетажна сграда в ренесансов стил. Напомни му за постройките тип „палацо“, така характерни за домовете на италианците в Ню Йорк. Изкачи невисокото стълбище до входа, на чиито стъкла деликатно беше гравирано „КРНЙ“.

Портиерът го поздрави:

— Добър вечер, господине — и държа вратата, докато Джак влезе, като пред дългогодишен член.

Фоайето беше елегантно, по стените висяха картини и снимки в масивни рамки — предишни председатели на клуба, с дълги бели панталони и сини блейзери, с неизменните ракети в ръце. Джак хвърли поглед към извиващото се широко стълбище от бял мрамор, над което се виждаха още снимки и портрети на председатели от по-далечни времена — единствено ракетата присъстваше навсякъде. Насочи се към рецепцията в дъното на фоайето.

— С какво мога да ви помогна, господине? — попита млад мъж.