Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Джак не се беше скрил зад мраморната колона, както обеща, а я чакаше пред гишето на „Бритиш Еъруейс“. Трудно й беше да свикне с присъствието на мъжа, който я беше следил през последните девет дни и я беше разследвал цели осем седмици. Но докато се качваха по стълбичките към самолета, той вече знаеше, че е привърженичка на „Никс“, обича спагети и харесва Дъстин Хофман, а Анна научи, че Джак също харесва играта на „Никс“, любимият му съвременен художник е Фернандо Ботеро и нищо не може да се сравни с ирландското задушено на майка му.

Тъкмо се питаше дали си пада и по дебели жени, когато усети, че главата му се отпуска на рамото й. И тъй като бе станала причина за безсънието му предишната нощ, реши, че не е редно да се оплаква. Побутна го леко, за да се облегне назад, защото не искаше да го буди. Зае се да съставя мислено списък на нещата, с които трябваше да се заеме веднага след пристигането си, когато усети, че Джак отново отпуска глава на рамото й. Предаде се и реши да го остави така и сама да се опита да поспи. Чела беше някъде, че главата е около една седма от теглото на човека и сега успя да се убеди в това на практика.

Отвори очи близо час преди определеното за кацане време. Джак все така спеше подпрян на рамото й, но този път ръката му я бе прегърнала. Поизправи се в седалката си и все още сънена, помоли стюардесата да й донесе чаша чай.

Достатъчна й беше само една глътка, за да реши, че е изключително наложително да назначат Андрюс за консултант по чая в „Бритиш Еъруейс“.

Джак отвори очи и се отдръпна на своето място.

— Как е чаят? — ухили се той.

— Пила съм и по-лош — отвърна.

— Какво смяташ да правиш, щом се прибереш така внезапно възкръснала?

— Ще се свържа със семейството и приятелите си, за да се уверят, че наистина съм жива, след това ще си потърся работа. А ти?

— Ще се чуя с шефа си, за да го зарадвам, че никак не съм се приближил до повдигането на обвинение срещу Фенстън. Тъкмо повод да изслушам две от любимите му фрази: „Вдигай дивеча, Джак“ и „Крайно време е да отбележиш някоя и друга точка“.

— Не е много честно — отбеляза Анна, — особено след като Кранц е зад решетките.

— Не е там благодарение на мен. След това ще се наложи да се справя с гняв далеч по-яростен от този на шефа ми, имам предвид майка ми. Ще трябва да обясня защо не съм се обадил в събота, за да се извиня за отсъствието си от нейната вечеря с ирландско задушено. Единственият ми шанс да измия срама е да открия какво се крие зад инициалите КРНЙ. — Той бръкна в горния джоб на якето си. — След като си събрах багажа и отидох с Том до посолството, успях благодарение на напредъка в технологиите да направя точно копие, а оригиналът да си остане в Румъния. — Извади ключ, на който ясно личаха буквите КНРЙ.

Анна го пое и го завъртя от всичките страни.

— Имаш ли някаква идея откъде може да е? — попита.

— Никаква. Ако на теб ти хрумне нещо, казвай. Смятам в остатъка от почивните дни да се отдам на догадки и проучвания, за да има с какво да се представя на шефа си в понеделник.

— Може по време на кроса си в понеделник да забавиш малко темпото, за да ме уведомиш, ако си стигнал до някакво решение.

— Мислех да споделя с теб предположенията си на вечеря довечера — каза Джак.

— Много съжалявам, но колкото и да ми се иска, няма да мога. Ще вечерям с Тина.

— Така ли? Бъди внимателна.

— Ако искаш, можем да се видим утре сутринта в шест — предложи Анна, като се направи, че не е чувал забележката.

— Значи да си навия часовника за шест и половина, за да те хвана по средата на трасето.

— В шест и половина ще съм вече под душа.

— Жалко, че ще го пропусна.

— Между другото, би ли ми направил една услуга?

Липман влезе в кабинета на председателя, без да чука.

— Видяхте ли това? — Той остави на бюрото брой на „Ню Йорк Таймс“, сгънат така, че да се вижда рубриката за новини от външния свят.

„Полицията в Румъния арестува наемен убиец“, гласеше заглавието. Фенстън внимателно прочете краткия текст два пъти, преди да каже каквото и да било.

— Разбери колко ще иска шефът на полицията — нареди отсечено.

— Може да не се окаже толкова лесно — подхвърли адвокатът.

— Винаги е лесно, трудно е само уговарянето на цената.

— Трябва да обмислим и още един въпрос — додаде Липман и сбърчи чело.

— И какъв е той?

— Ван Гог. Трябва да застраховате картината след онова, което се случи с Моне.

— Никога не застраховам картините си. Не искам данъчните да пресмятат стойността на колекцията ми. А и едва ли ще се случи такова нещо два пъти.