Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Къде се намира Румънският клуб?

— В покрайнините на Куинс.

— Какво откри в касетката?

— Не съм много сигурен — отвърна Джак.

— Не си играй с мен, ловецо. Кажи ми.

— Някъде около два милиона долара.

— Два милиона ли?

— Може и да не са толкова, но са съвсем достатъчно шефът ми да хвърли всичко останало и да нареди сградата да бъде обкръжена. На всичкото отгоре ми прекъсна почивката.

— Какъв човек трябва да си, за да държиш два милиона в брой в касетка за ценности в Куинс? — попита Анна.

— Човек, който не смее да се изложи на риска да открие банкова сметка на свое име където и да било по света.

— Кранц? — повдигна вежди Анна.

— Твой ред е да разкажеш какво стана на вечерята с Тина.

— Мислех, че никога няма да попиташ. — Минаха още стотина метра, преди тя да заговори отново. — Фенстън е възхитен от последното допълнение към колекцията си. Но по-важното е, че когато вчера сутринта Тина му занесла кафето, на бюрото лежал брой на „Ню Йорк Таймс“, прегънат на седемнайсета страница.

— Не вярвам да е преглеждал спортните рубрики.

— Не. Интересували го международните новини. — Извади статията от джоба си и му я подаде.

— Това да не е примамка, за да изостана, докато чета?

— Не, просто искам да проверя можеш ли да четеш. Пък и винаги мога да забавя темпо, защото знам, че не можеш да поддържаш дълго такава скорост.

Джак прочете заглавието и едва не спря край езерото, което отминаваха в момента. Мина известно време, преди да заговори отново.

— Много умно момиче е тази Тина.

— Не само това. Прекъснала разговор между Липман и Фенстън и чула шефът да пита: „Вторият ключ още ли е у теб?“ Тогава не разбрала за какво става дума, но след като…

— Взимам си обратно думите, които казах за нея — прекъсна я Джак. — Очевидно е от нашия отбор.

— Не, ловецо, тя е от моя отбор. — Анна ускори темпото при Стробъри Фийлдс, нещо, което правеше винаги в последните петстотин метра. Джак я следваше по петите. — Тук ще те оставя — рече тя, когато минаха под Артизанс Гейт.

— Една късна закуска?

— За съжаление трябва да ти откажа. Имам среща със стар приятел от „Сотбис“, за да разбера дали не може да ми намери някаква работа.

— Вечеря тогава?

— Имам билети за бенефиса на Хокни в „Уитни“. Ако искаш да ме придружиш, ще бъда пред входа към шест. — И се затича към дома си, преди той да успее да отговори.

Липман избра неделята, защото това беше единственият ден от седмицата, в който Фенстън не ходеше в офиса на банката, макар че беше му се обадил вече три пъти.

Седеше сам в жилището си и се хранеше пред телевизора. Преговаряше и преповтаряше плана си, докато не се увери, че няма пропуски. От утре щеше да се храни само в ресторанти, без да чака на Фенстън и без дори председателят да знае къде се намира.

Обра и последната троха и отиде в спалнята си. Съблече се по боксерки и отвори едно от чекмеджетата, в което бе приготвил спортните дрехи точно за този случай. Фланелка с къси ръкави, шорти и сив свободен анцуг, какъвто тийнейджърите дори не вярваха, че родителите им някога са носели. Завърши с бели спортни чорапи и бели маратонки. Изобщо не се погледна в огледалото. Коленичи до леглото и извади отдолу голяма спортна чанта, от която се подаваше дръжката на ракета за скуош. Сега вече беше напълно готов за акцията, която замисляше отдавна. Единственото, което му липсваше още, беше ключът и пакет цигари.

Отиде в кухнята и от едно от чекмеджетата измъкна стек „Марлборо“, купен от безмитния магазин на летището. Взе само един пакет. Самият той изобщо не пушеше. Последният елемент от този ритуал бе да вземе ключа, залепен за дъното на чекмеджето. Сега бе напълно готов.

Заключи два пъти външната врата на жилището си и пое по стълбите надолу към приземния етаж. Напусна сградата през задната врата.

За всеки случаен минувач той приличаше на човек, запътил се на тренировка по скоуш. Истината бе, че Липман никога не беше играл тази игра. Измина първата пресечка пеша и едва тогава спря едно такси. Действията му бяха винаги едни и същи. Даде на шофьора адрес, в околностите на който в радиус от шест километра поне нямаше клуб за игра на скоуш. Отпусна се на задната седалка и с радост установи, че шофьорът не е от бъбривите, защото имаше нужда от концентрация. Днес смяташе да направи промяна в обичайната процедура. Промяна, която планираше от десет години. За последен път изпълняваше поръчка на Фенстън, който го беше използвал през всеки един ден от десетте години служба при него. Но не и днес. И никога повече. Хвърли поглед през прозореца. Правеше такова пътешествие веднъж или два пъти в годината, за да остави в КРНЙ огромни суми в брой, след изпълнение на някоя от задачите на Кранц. За всичкото това време Липман бе оставил в касетка номер 13 на малкия хотел на улица „Линкълн“ някъде около пет милиона долара, но този път пътуването му щеше да бъде само в една посока.