Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Когато усети, че пулсът й е вече относително равномерен, набра номера на японеца.

— Хай, шачо-шитсо десу — обади се рецепционистката.

— Моля ви, свържете ме с господин Накамура.

— За кого да предам?

— Ана Петреску.

— Той очаква вашето обаждане. — Сърцето на Анна отново ускори темпо.

— Добро утро, доктор Петреску.

— Добър ден, господин Накамура — поздрави Анна. Така й се искаше да може да вижда лицето му, за да узнае навреме съдбата си.

— Преди няколко дни проведох изключително неприятен разговор с бившия ви шеф, Брайс Фенстън — поде японецът. — И се боя, че това ме накара да преоценя за пореден път мнението си за този човек. — Анна едва си поемаше дъх. Дали нямаше да й прилошее? — Но не това е целта на нашия разговор. Исках просто да ви осведомя, че вече ми струвате по петстотин долара на ден, тъй като депозирах пет милиона долара при моите адвокати в Лондон. Ето защо бих искал да видя вашия Ван Гог час по-скоро.

— Мога да взема самолета за Токио в близките дни — увери го Анна, — но преди това ще трябва да отида до Лондон, за да взема картината.

— Едва ли ще се наложи — каза Накамура. — Трябва да присъствам в сряда на среща в „Коръс Стийл“ и нямам нищо против да тръгна един ден по-рано, стига това да не затруднява много лейди Арабела.

— Сигурна съм, че няма да има нищо против — успокои го Анна. — Ще се свържа с нея и ще се обадя на секретарката ви, за да уточним подробностите. Уентуърт Хол се намира на не повече от трийсет минути с кола от „Хийтроу“.

— Чудесно — зарадва се Накамура. — В такъв случай ще се радвам да видя и двете ви утре вечер. — Замълча за кратко. — Между другото, Анна, обмислихте ли предложението ми да станете директор в моята фондация? Защото Фенстън ме убеди само в едно, наистина си заслужавате петстотин долара на ден.

Макар да четеше статията за трети път, усмивката на Фенстън не слизаше от лицето му. Нямаше търпение да сподели новината с Липман. Къде се губеше този човек?

Тина го беше предупредила, че господин Джаксън, специалистът от застрахователната компания „Лойд“ в Лондон, вече чака отвън и от аукционната къща „Кристис“ са се обадили, че Крис Савидж е на път.

— Веднага щом пристигне Савидж — нареди Фенстън, — изпрати ги при мен и кажи на Липман да дойде при нас.

— Тази сутрин не съм виждала господин Липман — каза Тина.

— Добре, когато дойде, предай му, че искам да го видя. — Погледът му отново попадна на материала от вестника, озаглавен: „Убийца, специализирала се в действия с нож, е избягала“.

На вратата се почука и Тина въведе двамата мъже.

— Господин Джаксън и господин Савидж — съобщи тя. По облеклото им беше лесно да се досети, кой е застрахователят и на кого животът му протича в артистичните среди.

Фенстън излезе напред и се здрависа с нисък оплешивяващ мъж в тъмносин костюм на райе и тъмносиня връзка, който се представи като Бил Джаксън. Фенстън само кимна на Савидж, с когото се беше виждал в „Кристис“ по различни поводи през последните години. Човекът си беше сложил типичната за художниците широка връзка, тип панделка.

— Иска ми се от самото начало да изясня нещо — започна Фенстън, като посочи творбата на Ван Гог на стената. — Тази картина трябва да бъде застрахована за двайсет хиляди долара.

— Въпреки че ако мине през търг, може да получи пет пъти по толкова? — не вярваше на ушите си Савидж, който се бе приближил до платното.

— Да не говорим, че и застрахователната премия ще бъде твърде ниска — добави Джаксън. — Това предполага много надеждна охранителна инсталация.

— Просто не мърдайте от мястото си, господин Джаксън, и ще ви покажа. — Фенстън отиде до вратата, въведе някакви числа в таблото до стената и излезе от стаята. Щом вратата се хлопна зад него, от тавана пред картината се спусна метална решетка, която стигна пода само за осем секунди. В същото време пронизителен вой огласи помещението. Беше толкова силен, че би накарал и Квазимодо да си запуши ушите.

Джаксън притисна длани до ушите си и се извърна, тъкмо навреме за да види как втора решетка препречва единствения изход от стаята. Той отиде до прозореца и видя, че хората и колите долу изглеждат като малки буболечки. Няколко секунди след това сирената спря и металните решетки се плъзнаха нагоре към тавана. Фенстън гордо влезе в стаята с изключително самодоволен вид.

— Наистина впечатляващо — отбеляза Джаксън, в чиито уши все още вибрираше силният звук. — И въпреки това имам няколко въпроса, на които бих искал да получа отговор. Колко души знаят кода например?