Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Когато прочете в „Таймс“, че Кранц е заловена, след като е била простреляна в рамото, искрено съжали, че не са я убили — това щеше да е добър шанс за него. Фенстън би го нарекъл „чудесна възможност“. В крайна сметка Кранц беше единственият човек, който знаеше точно колко пари има в касетката, но той беше единственият друг човек, който имаше ключ от нея.

— Къде точно да ви оставя? — попита шофьорът.

Липман погледна отново през прозореца.

— След още няколко пресечки. Спрете на първия ъгъл. — Извади ракетата от чантата и я остави на седалката до себе си.

— Двайсет и три долара — промърмори мъжът зад волана, докато спираше пред магазин за напитки.

Липман му подаде три десетдоларови банкноти през решетката между тях.

— Ще се върна след пет минути. Ако все още сте наоколо, ще получите още петдесет.

— Ще бъда наоколо.

Липман грабна празната спортна чанта, а ракетата остана да лежи на седалката. Със задоволство отбеляза, че по тротоарите се движеха местни жители, които очевидно бяха излезли на пазар. Точно затова бе избрал и неделя следобед.

Никога не би рискувал да се яви в този квартал по мръкнало. В Куинс биха те намушкали и за празна чанта.

Липман ускори крачка, когато наближи номер шейсет и едно. Спря за момент, за да се увери, че никой не му обръща особено внимание. Че и защо ли? Спусна се по стъпалата към входа, над чиято врата висеше табела с инициалите КРНЙ, и бутна вратата, която не помнеше да е виждал заключена.

Старецът вдигна поглед и когато видя кой е посетителят, кимна едва забележимо. Това бе най-голямото усилие, което правеше за този ден. След това спокойно насочи вниманието си отново към страницата с резултатите от конните надбягвания. Посетителят остави на плота марлборото и се обърна. Знаеше, че цигарите ще изчезнат в следващия миг. Всеки човек си има цена. Липман надникна в коридора, осветяван единствено от слаба крушка, закачена направо на тавана. Попита се дали на някой някога му минава през ума да мине по този тесен проход. Крадец с минимална доза себеуважение не би се навъртал в този район. Много по-голяма е вероятността да те оберат на Пето Авеню, отколкото на улица „Линкълн“. В коридора почти не се виждаше, но той знаеше чудесно точното място на касетата. Както и върху всичко останало тук, времето бе оставило своите следи и върху номерата на вратичките. Хвърли поглед назад към стареца и забеляза, че огънчето на една от неговите цигари вече просветваше.

Извади ключа от джоба на провисналия си анцуг и го пъхна в бравата, завъртя го и дръпна вратичката. Дръпна ципа на чантата и хвърли последен поглед към изхода на коридора — никакъв интерес. За по-малко от минута изпразни съдържанието на тясната кутия, затвори ципа и за последен път завъртя ключа на касетката. Вдигна чантата и остана много изненадан от тежестта й. Върна се до плота на рецепцията и остави ключа отгоре.

— Няма да ми е необходим повече — рече.

Съдържателят дори не трепна при тази внезапна промяна в обичайните посещения на своя клиент. В момента за него нямаше нищо по-важно от резултатите от надбягванията.

Липман изкачи стъпалата пред входа и се озова на светло отвън. Огледа се в двете посоки. Чувстваше се в пълна безопасност. С бързи стъпки се отправи към чакащото го на отсрещния ъгъл такси, стиснал здраво дръжките на чантата си.

Беше изминал едва стотина метра, когато сякаш от нищото от всички страни изникнаха и се спуснаха към него близо дузина мъже с дънки и тъмносини спортни якета с големи жълти букви ФБР на гърба. Почти едновременно с тях от околните улици, нищо че бяха затворени, наизскочиха коли, които набиха спирачки току пред краката му. Минувачите спираха и зяпаха мъжа със спортните дрехи и чантата в ръка. Шофьорът на таксито потегли на мига, лишавайки се от допълнителните петдесет долара и с утешителната печалба — една ракета за скуош.

— Прочети му правата — рече Джо, докато един от мъжете щракваше белезниците около китките му, друг го освобождаваше от спортната чанта.

— Имате право да мълчите… — което Липман и направи.

След като изслуша не за първи път правата си, Липман беше отведен до една от колите и без много церемонии беше натикан вътре. Там вече го чакаше агент Делейни.

Анна стоеше пред картина на Хокни, наречена „Петно“, в музея „Уитни“, когато усети как мобилният й телефон завибрира в джоба на сакото й. Погледна малкия екран и видя, че „Ловец“ се опитва да се свърже с нея.