Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Шефът на товарачите предаде инструкцията на своите двама подчинени, които изчезнаха в тъмната паст. Когато се появиха с исканата пратка, Анна вече се бе приготвила за паспортния контрол.

— Това е — рече само Рут, щом двамата мъже подадоха дървената кутия. Митничарят кимна и електрокарът с малката платформа се приближи, за да поеме ценната пратка. Мъжът свери данните от документите, кутията и дори номерата в четирите ъгъла.

— Всичко сякаш е наред, госпожо Париш. Ако обичате, само се подпишете тук.

Рут подписа формуляра, но така и не можа да разчете подписа на изпращача. Очите на митничаря не се отделиха от хаспела на електрокара, докато кутията не бе отнесена до микробуса на „Арт Локейшънс“, където двамата помощници на Рут я поеха и натовариха в техния превоз.

— Сега трябва да ви придружа до самолета, на който ще бъде натоварена, госпожо Париш, за да мога да потвърдя, че наистина е заминала по предназначение. Едва тогава имам право да разпиша окончателните документи.

— Да, разбира се — съгласи се Рут, която вършеше тази процедура по няколко пъти на ден.

Анна вече се намираше пред лентата за багаж, когато специалният микробус започна сложните маневри от терминал 3 към терминал 4, откъдето излиташе самолетът на „Юнайтед Еърлайнс“ за Ню Йорк. Бронираната кола трябваше да чака един час, преди да се отвори товарният люк. През това време Рут научи целия живот на високопоставения митничар, дори училището, където възнамеряваше да запише третия си син, ако получи очакваното повишение. След това процесът по предаването започна. Задната врата на микробуса беше отворена, кутията — поставена на хаспела на електрокара, издигната до отвора на товарния люк, предадена на товарачите и след това прибрана в тъмния търбух.

Митничарят подписа всички формуляри и се сбогува с Рут, преди да се върне в своя офис. При нормални обстоятелства тя също би се прибрала в кабинета си, за да подреди документите, да провери съобщенията и да си тръгне. Този път обаче обстоятелствата бяха всичко друго, освен нормални. Ето защо остана в колата, докато не натовариха багажа на всички пътници и вратите на люка не бяха здраво затворени. Дори тогава не помръдна, а изчака машината да се насочи към пистата за излитане, дай дадат коридор и да се отлепи от земята. Едва тогава се обади на господин Липман в Ню Йорк. Съобщението й беше кратко:

— Пратката е вече на път.

Джак беше изненадан. Внимателно наблюдаваше как Анна се разходи из залата за пристигащите пътници, намери бюро за обмяна на валута, където обмени няколко доларови банкноти, след което се нареди на дългата опашка от чакащи за такси. Самият той вече бе ангажирал едно и седеше в него на отсрещната страна на пътя, с двата комплекта багаж, с които се беше сдобил по време на тази странна обиколка. Бе накарал шофьора да не изключва мотора и да изчака, докато Анна мине покрай тях с вече наетата кола.

— Къде отиваме, шефе? — обади се шофьорът.

— И аз още не знам — призна Джак, — но бих заложил на товарния сектор.

Предполагаше, че Анна ще се насочи натам, за да си прибере кутията, натоварена в Букурещ от нейния приятел, румънския шофьор.

Оказа се, че е сбъркал. Вместо да завие надясно, накъдето сочеше голямата стрелка, указваща посоката на товарните отделения, колата на Анна зави наляво и пое на запад към шосе М 25.

— Очевидно няма да е товарният сектор, шефе. Давайте следващото предложение.

— Какво има тогава в онази кутия? — произнесе на глас Джак.

— Представа нямам — въздъхна човекът отпред.

— Ама и аз съм един тъпак!

— Не искам да споря по този въпрос, господине, но все пак не е лошо да знам къде отиваме.

Джак се засмя.

— Давай към Уентуърт.

— Готово, шефе.

Джак се опита да се отпусне, но всеки път, когато погледнеше назад, имаше усещането, че друго черно такси ги следва неотстъпно. Призрачна дребна фигура седеше на задната седалка. Защо тази жена продължаваше да върви по петите на Анна, след като картината очевидно беше в складовете на летището.

Когато шофьорът напусна М 25 и пое по пътя към Уентуърт, таксито, което Джак бе поглеждал вече няколко пъти, продължи по магистралата към „Гетуик“.

— Не сте чак толкова глупав, шефе, защото май наистина мястото ни ще се окаже Уентуърт.

— Не, просто страдам от параноя — призна Джак.

— Май познахте, шефе — рече шофьорът, когато видя, че колата с Анна зави, влезе през портите на Уентуърт Хол и изчезна навътре по алеята. — Искате ли да ги последвам?