Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— А някаква румънска връзка? — попита все пак Джак и заби ножа в пържолата си.

— Поне ние не знаем за такава. От Бронкс — направо в костюм на „Брук Бръдърс“ 10 10 Най-старата марка мъжко облекло в Съединените щати. — Б.пр. .

— Липман може да се окаже най-добрата ни брънка — рече Джак. — Само да успеем да го накараме да свидетелства.

— Няма шанс — въздъхна Том. — Откакто е напуснал затвора, не е глобяван дори за неправилно паркиране и мисля, че се страхува от Фенстън повече, отколкото от нас.

— Де да беше жив Хувър — ухили се Джак.

Двамата вдигнаха чашите си, преди Том да добави:

— Кога смяташ да летиш за Щатите? Питам не за друго, а да знам кога ще мога да се върна към всекидневните си занимания.

— Предполагам утре — отговори Джак. — Сега, когато Кранц е затворена, мога да се прибера в Ню Йорк. Маки ще иска да знае колко близо съм до доказване на връзката между Кранц и Фенстън.

— А ти близо ли си?

Увлечени в разговора си, не забелязаха двамата мъже, които питаха нещо оберкелнера. Едва ли имаха резервация, защото щяха да оставят шлиферите си на гардероб. Новите посетители прекосиха салона.

Том тъкмо прибираше листовете в куфарчето си.

— Добър вечер, господа — поздрави по-високият. — Аз съм полицейски сержант Франкам, а това е колегата ми инспектор Рос. Много съжалявам, че нарушаваме вечерята ви, но се налага да поговорим с вас — и докосна рамото на Джак.

— Защо, какво съм направил? — попита Джак и остави вилицата и ножа в чинията си. — Да не съм паркирал на забранено място?

— За съжаление нещата са малко по-сериозни — поясни полицейският сержант, — ето защо е най-добре да ни придружите до управлението.

— По какво обвинение? — попита Джак.

— Струва ми се, че ще е по-разумно да не говорим пред толкова много хора.

— Кажете поне по силата на какво… — опита се да се намеси Том.

— По-добре не се бъркайте, господине.

— Това аз ще реша — повиши глас Том и извади портфейла си, за да покаже значката си на агент на ФБР. Джак го спря.

— Нека да не правим сцени. По-добре не замесвай Бюрото в това.

— По дяволите, за кого се мислят тези?

— Том, успокой се. Ще отида с тях в управлението и всичко ще се изясни.

Том неохотно прибра значката си в джоба и колкото и да се владееше, на лицето му бе изписано какво мисли за местните служители на реда. Когато Джак се изправи, сержантът изви ръцете му и бързо щракна белезниците около китките.

— Нужно ли е и това? — ядоса се Том.

— Не се меси, Том — спокойно се обади Джак.

Двамата минаха, придружени от цивилните полицаи през салона, където посетителите се правеха, че нищо необичайно не се случва около тях.

Щом стигнаха изхода, Том попита:

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, няма нужда. Вярвам, че ще се върна за кафето.

Никой от тях не забеляза двете жени, застанали в ъгъла, с вперени в Джак очи.

— Да, това е той — потвърди едната.

Когато чу, че вратата на стаята й се отваря, Тина бързо изключи екрана. Изобщо не си направи труда да погледне кой е — имаше само един човек, който влизаше, без да чука.

— Предполагам знаеш, че Петреску се връща в Ню Йорк.

— Чух такова нещо — промърмори Тина, без да спира да пише.

— А чу ли също така, че се опита да открадне картината на Ван Гог?

— Онази в кабинета на председателя ли? — невинно попита секретарката.

— Не се прави на много хитра — изсъска Карл Липман. — Да не мислиш, че не знам как подслушваш всеки телефонен разговор на председателя? — Тина спря да пише и вдигна очи. — Може би е настъпил моментът да съобщим на господин Фенстън за копчето под плота на бюрото ти, с чиято помощ научаваш всичко, което се говори в кабинета му.

— Да не би да ме заплашвате, господин Липман? Защото, ако е така, може би и аз трябва да проведа един разговор с председателя.

— Какво ли пък можеш да му кажеш?

— За обажданията на господин Пикфорд всяка седмица. Тогава ще разберем кой се прави на хитър.

Липман вдигна ръце от бюрото й и се изправи.

— Не се съмнявам, че надзорникът ви с радост би изслушал как заплашвате служител на банка, в която вие изобщо не работите, нямате кабинет и дори не получавате заплата. — Липман заотстъпва. — И когато решите отново да влезете в тази стая, господин Липман, ако обичате, чукайте като всеки друг служител на тази банка.

Мъжът направи още една крачка назад, поколеба се, но накрая напусна кабинета без нито дума повече.

Когато вратата се затвори след него, Тина толкова силно трепереше, че се наложи да се хване за дръжките на стола.