Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Показалецът му се спря на спусъка и с едва забележимо движение, сантиметър по сантиметър започна да измъква ръката си изпод седалката. Тъкмо се канеше да освободи предпазителя, когато силна ръка сграбчи косата му и я дръпна рязко назад. Кракът му машинално натисна спирачката и колата спря насред пистата. Ръката му се издигна с още няколко сантиметра.

— Къде отива момичето? — процеди жената зад него и го дръпна още по-силно, така че да може да вижда очите му.

— Кое момиче? — успя да попита Сергей, усетил вече хладното острие до кожата, точно под адамовата ябълка.

— Не си играй с мен, старче. Момичето, което остави на летището.

— Не ми каза.

— Въпреки че от известно време я возиш къде ли не. Къде отива? — повтори тя. Острието вече бе пробило кожата.

Ръката с оръжието се издигна още нагоре.

— Давам ти последен шанс — вече крещеше убийцата. Тънка струйка кръв се стичаше надолу по шията му. — Къде… отива… тя? — настояваше.

— Нямам представа — простена Сергей й в същия миг дулото на пистолета му се насочи към челото й и пръстът му натисна спусъка.

Куршумът се заби в рамото на Кранц и я отхвърли назад, ала тя все така здраво стискаше косата му. Сергей натисна отново спусъка, но между двата изстрела имаше цяла секунда. Съвсем достатъчна, за да успее тя с едно-единствено движение да пререже гърлото му.

Последното нещо, което видя Сергей, преди да издъхне, бе студеният израз на сивите очи.

Липман не спеше, когато телефонът иззвъня. Само един човек можеше да му се обажда в този абсурден час.

Вдигна слушалката.

— Добро утро, председателю — произнесе спокойно и равно, все едно седеше на бюрото в кабинета си.

— Кранц е намерила картината.

— Къде е?

— В Букурещ, но в момента е на път за „Хийтроу“.

На Липман много му се искаше да каже: „Нали ви казах“, но се въздържа.

— В колко каца самолетът?

— Малко след четири лондонско време.

— Ще има хора, които да я вземат.

— Трябва да я качат на първия полет за Ню Йорк.

— Къде е Петреску? — попита Липман.

— Нямам представа — отвърна Фенстън, — но Кранц ще я чака на летището. Така че не разчитай да пристигне.

Липман чу как отсреща затвориха. Фенстън никога не казваше „довиждане“. Спусна крака от леглото и отиде да вземе бележника си с телефоните. Прелисти страниците, докато намери буквата П. Погледна отново часовника си и набра един номер.

— Рут Париш — отговориха отсреща.

— Добро утро, госпожо Париш. Карл Липман на телефона.

— Добро утро — отвърна Рут предпазливо.

— Намерихме картината.

— Ван Гог у вас ли е? — възкликна жената.

— Все още не, но точно затова ви се обаждам.

— С какво мога да ви помогна?

— Намира се в товарното помещение на машина на „Бритиш Еъруейс“, която излита от Букурещ и ще кацне пред вашата врата някъде около четири следобед. — Той замълча.

— Трябва да сте там, за да я получите.

— Ще бъда там. На чие име е документът?

— Кой, по дяволите, се интересува от това? Картината е наша и е във ваша кутия. Гледайте да не прецакате отново работата. — Липман трясна телефона, преди тя да е успяла да възрази.

Рут Париш и четирима от нейните служители бяха вече на тармака, когато полет 019 от Букурещ кацна на „Хийтроу“. Веднага щом беше дадено разрешение за разтоварване, малкият електрокар на митническите власти, роувърът на Рут Париш и бронираният микробус на „Арт Локейшънс“ се наредиха в редица под товарния люк.

Ако Рут си бе направила труда да вдигне поглед, щеше да види над себе си усмихнатото лице на Анна зад един от прозорците.

Рут излезе от колата си и се присъедини към митническия служител. Беше предупредила по-рано, че иска да прехвърли една пратка от пристигаща машина в друга, която ще отпътува. Митничарят й се стори доста отегчен. Едва след конфиденциален разговор, в който научи цената на пратката, разбра защо беше избрала толкова висш служител, за да осъществи една съвсем проста операция. Само след три седмици шефовете му щяха да разглеждат кандидатурата му за повишение. Ако това прехвърляне се провалеше, можеше да се наложи да забрави поредната сребърна нашивка, която жена му чакаше да пришие на униформата му. Да не говорим за повишаването на заплатата.

Когато най-сетне отвориха търбуха на самолета, те двамата тръгнаха напред, но само митничарят поведе разговор с отговорника на товарачите.

— На борда при вас има червена дървена кутия. — Той погледна в листа пред себе си. — Някъде около метър на шейсет и около десетина сантиметра дебела. Носи печатите на „Арт Локейшънс“ от двете страни, както и номер четирийсет и седем в четирите ъгъла. Искам да я разтоварите преди целия друг багаж.