Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Джак от опит знаеше, че ще бъде пълна загуба на време да се опитва да подкупва мустакатия шофьор, не така стоеше въпросът с управителя на товарното отделение обаче. Човекът го покани в кабинета си и дори ксерокопира за него документа, придружаващ тайнствената кутия. От него личеше, че е заявено да бъде натоварена на следващия самолет за Лондон. Дори вече е натоварена. Петдесетте долара не отидоха на вятъра, нищо че подписът на изпращача бе напълно нечетлив. Джак беше объркан. Ако Ван Гог беше в червената кутия на път за Лондон, какво имаше в кутията, с която тя пътува до Токио и остави в офиса на Накамура? Нямаше друг избор, освен да чака и да види дали Петреску ще се качи на следващия самолет.

Сергей проследи Анна, докато минаваше през централния вход, влачейки куфара си. Щеше да се обади на Антон по-късно, за да му съобщи, че се е качила по живо по здраво на самолета си. Младата жена се обърна и му помаха за сбогом, ето защо не разбра, че следващ клиент е влязъл в колата му. Разбра го едва когато задната врата се хлопна. Хвърли поглед към огледалото за задно виждане.

— Закъде, госпожо?

— Старото летище — отвърна клиентката.

— Не знаех, че все още функционира — кратко отбеляза, но тя мълчеше. Имаше и такива клиенти.

Много скоро Сергей отклони колата от магистралата и погледна жената в огледалото. Имаше нещо познато в нея. Дали не я беше возил и друг път? На следващото кръстовище пое към старото летище на Букурещ. Беше напълно опустяло. Оказа се прав, откакто Чаушеску се бе опитал да избяга през ноември 1989 година, тук нямаше никакво движение. Хвърли контролен поглед в огледалото, за да види има ли движение зад колата му, и отново зърна отражението на клиентката. Изведнъж спомените го връхлетяха като вълна. Сети се къде я беше виждал. Тогава косата й беше дълга и руса. И макар да бе преди десет години, очите й не се бяха променили. Очи, които не трепват, докато убиват.

Частта му беше обкръжена близо до границата с България. Много бързо ги притиснаха и ги изтикаха към най-близкия лагер за военнопленници. Все още в ушите му кънтяха виковете на някои от момчетата, доброволно тръгнали с него. Повечето току-що бяха завършили училище. И все едно дали изпяваха всичко, което знаеха, или мълчаха непреклонно, тя прерязваше гърлата им, с очи, впити в техните. Щом се убедеше, че са мъртви, с бърз замах на ножа си отрязваше главите им и ги мяташе в килията при останалите пленници. Дори най-коравите мъже се извръщаха.

Преди да затвори вратата, тя оглеждаше останалите и се сбогуваше неизменно с едни и същи думи: „Все още не съм решила, кой ще е следващият.“

Само трима от неговите хора оцеляха от нейната чистка, и то защото пристигна нова група затворници, от които Кранц се надяваше да измъкне по-актуална информация. Единственото, което полковник Сергей Слатинару можеше да прави през трийсет и седемте безсънни нощи в лагера, бе да се пита кога ли ще дойде неговият ред. Последната й жертва бе бащата на Анна, един от най-смелите мъже, които Слатинару познаваше. Заслужаваше да загине в бой, а не от ръката на касапин.

Когато най-накрая ги освободиха, едно от първите неща, които Сергей направи, бе да се срещне с жената на капитан Петреску и да й съобщи как е загинал мъжът й. Естествено я излъга, съобщавайки й, че съпругът й е загинал в битка. Защо да я натоварва с този кошмар? Съобщението на Антон, че дъщерята на капитан Петреску пристига в Букурещ и ще има нужда от… Тя бе другият човек, на когото за нищо на света не би разказал своята тайна.

Когато страстите се поуспокоиха, се пуснаха различни слухове за съдбата на Кранц. Била в затвора, после избягала, вероятно била убита. Той тайно се молеше да е оживяла, за да може да я ликвидира. Само че не вярваше, ако е жива, да се появи отново в Румъния. Толкова много хора можеха да я познаят — до един кандидати да прережат нейното гърло.

Какво ли имаше в тази дървена кутия, та да я накара да поеме подобен риск?

Когато пътят навлезе в голото поле, където някога се простираха пистите, а сега бе гъсто обрасло с бурени и тук-там се виждаха дълбоки ями, Сергей отпусна дясната си ръка към мястото под седалката, където бе скрил пистолета си. Не беше го използвал от времето, когато екзекутираха Чаушеску.

— Къде ще искате да ви оставя, госпожо? — попита той, сякаш се намираха насред оживена улица. Пръстите му обгърнаха дръжката на оръжието. Клиентката му мълчеше. Сергей погледна в огледалото, давайки си сметка, че всяко неочаквано движение ще я накара да застане нащрек. Тя не само имаше предимството да седи зад него, но в момента очевидно следеше и всяко негово движение. Бившият полковник си даде сметка, че само след минути един от двамата ще бъде мъртъв.