Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Горя от нетърпения да видя вашия подарък. Надявам се утре да се видим, след като обмисля предложението ви, доктор Петреску.

— Благодаря ви, господин Накамура.

— Какво ще кажете за десет сутринта? Ще изпратя шофьора да ви вземе в девет и четирийсет.

Анна се поклони на сбогуване и Накамура отговори с поклон. След това отвори вратата пред нея и добави:

— Много ми се искаше да сте сред кандидатите за мястото на директор.

Кранц седеше все така скрита в сянката, когато видя Петреску да напуска сградата на известната фирма. Срещата трябва да бе минала успешно, защото отпред чакаше лимузина и шофьорът отвори задната врата пред посетителката. Но по-важното бе, че нямаше и следа от голямата дървена кутия. Кранц имаше само две възможности. Сигурна беше, че Анна ще се върне в хотела си, докато картината бе останала във внушителната сграда. И тя направи своя избор.

Докато пътуваше в колата на председателя, Анна чувстваше, че от няколко дни за първи път се чувства малко по-спокойна. Убедена бе, че дори да не приеме цената, Накамура ще предложи разумна сума, иначе защо ще й изпрати колата си на следващия ден?

Слезе пред хотел „Сейо“ и се насочи право към рецепцията за ключа си, а оттам към асансьорите. Ако беше завила надясно, вместо наляво, щеше да се сблъска лице в лице с един доста смутен американец.

Джак не я изпусна от очи, докато вратата на асансьора не се затвори зад нея. Беше съвсем сама. При това нямаше и следа от дървената кутия, и което беше по-интересно, нямаше и следа от преследвачката. Очевидно бе предпочела картината пред куриера. Джак трябваше бързо да реши какво да избере, ако изведнъж Петреску се появеше с куфара си и се отправеше към летището. Добре, че не беше разопаковал багажа си.

В продължение на близо час Кранц се местеше от сянка в сянка в зависимост от движението на слънцето и изчака колата на председателя да се върне. Много скоро след това от сградата на „Маруха“ излязоха секретарката на Накамура и мъж с червена униформа, който носеше дървената кутия. Шофьорът отвори багажника, портиерът нагласи кутията вътре. След това секретарката предаде на шофьора нарежданията на големия шеф. Трябвало да проведе няколко разговора с Америка и Англия, ето защо вероятно ще пренощува в апартамента на компанията. Държи обаче картината да бъде отнесена в дома му в провинцията.

Кранц хвърли поглед към редиците коли. Имаше една-единствена възможност, и то само ако светлината на светофара е червена. Беше искрено благодарна, че улицата беше еднопосочна. Вече беше проверила, че светлините се сменяха на четирийсет и пет секунди. Бе преброила, че за това време успяват да минат около тринайсет коли. Измъкна се от сенките и крадешком започна да се придвижва покрай стените на сградите, подобно на котка, която се кани да се раздели с един от своите девет живота.

Черната лимузина на Накамура тъкмо се вливаше в движението по улицата. Светофарът светна зелено, но пред лимузината имаше поне петнайсет автомобила. Кранц застана на тротоара там, където предполагаше, че ще спре дългата черна кола. Червената светлина прекъсна потока и дребната жена се приближи, знаеше, че разполага с цели четирийсет и пет секунди. Просна се на земята, полегна встрани и се изтърколи отдолу. Улови се здраво за рамката и се изтегли навътре. Поне едно предимство да си висок около метър и петдесет и да тежиш само четирийсет килограма. Когато светна зелената светлина и лимузината потегли, жената не се виждаше никъде.

Преди години, когато бягаше от бунтовниците в Румъния, Кранц беше пътувала заловена по този начин за един двутонен камион в продължение на много километри, и то по неравен терен. Беше издържала цели петдесет и една минути и когато най-накрая силите й се бяха изчерпали, се пусна и пробяга останалото разстояние от близо трийсет километра, за да се спаси.

Движеха се ту по-бързо, ту по-бавно през града в продължение на двайсет минути, докато най-сетне напуснаха гладката настилка и поеха нагоре по някакъв хълм. След няколко минути и още един рязък завой се озоваха на друг, по-тесен път с далеч по-малко движение. Кранц искаше да се пусне, но знаеше, че всяка допълнителна минута, която издържи, е в нейна полза. На някакво кръстовище лимузината спря, очевидно да изчака тежкотоварен камион.

Кранц бавно отпусна дясната си ръка и извади тънкия нож от джоба на дънките си. Извърна се и заби няколко пъти острието в задната дясна гума, докато не чу съскащия звук на излизащия въздух. Малко преди колата да потегли, се пусна и се изтърколи отстрани на пътя. Не помръдна, докато не се увери, че лимузината се е скрила зад следващия завой. Нямаше намерение да се изправя, докато не я загуби напълно от поглед.