Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Единственото й желание в момента бе да скочи и да побегне от кабинета. Баща й обичаше да повтаря, че когато те разкрият, най-добрата стратегия е тутакси да си признаеш. И тя призна всичко от игла до конец. Довери му дори къде е скрила картината. Накамура мълча през цялото време, а също и няколко минути след това.

— Сега разбирам защо поставихте условие картината да не се продава поне десет години и да не се излага публично. Не мога да не ви попитам обаче как възнамерявате да уредите отношенията си с бившия ви шеф. За мен е ясно, че господин Фенстън държи по-скоро да включи платното в своята колекция, отколкото да получи сумите по кредита.

— Точно в това е целият въпрос — каза Анна. — Щом дългът бъде изплатен, имението Уентуърт е в правото си да продаде картината на когото поиска.

— Ако приема вашата версия и наистина имам интерес да купя автопортрета, ще поставя и някои условия.

Анна кимна.

— На първо място, ще искам да купя картината директно от лейди Арабела Уентуърт, и то само след като нещата са напълно изчистени от юридическа гледна точка.

— Нямам възражения по този въпрос.

— Второ, ще очаквам автентичността на творбата да бъде потвърдена от музея „Ван Гог“ в Амстердам.

— Това също не би представлявало проблем.

— Третото ми условие вероятно няма да ви допадне — продължи Накамура. — Става дума за цената. И ако използвам типично американския израз, ще я определя от позиция на силата.

Анна кимна доста неохотно.

— Ако, повтарям отново, ако сте в състояние да удовлетворите първите ми две условия, съм готов да платя за картината на Ван Гог „Автопортрет с превързано ухо“ на имението Уентуърт петдесет милиона долара, с които, вече направих известни изчисления, ще бъде погасен кредитът на лейди Арабела, а и ще се покрият разходите по данъци и такси.

— При излагане на картината на търг чукчето на водещия ще удари при цена най-малко осемдесет или поне седемдесет милиона — възрази Анна.

— Което ме кара да мисля, че отдавна не са ви чукали — подхвърли Накамура. — Моля за извинение — додаде той незабавно. — Вече сте наясно, че никак не ме бива в играта на думи. — Усмихна се за първи път този ден. — Информираха ме, че Фенстън вече е издал нареждане за обявяване на банкрут на вашата клиентка, и доколкото познавам американците, ще минат години преди да се уредят формалностите. Адвокатите ми в Лондон потвърдиха, че лейди Арабела не е в позиция да посрещне каквито и да било тежки юридически разходи в съдебни битки, каквито неизменно биха последвали.

Анна въздъхна, преди да подхване:

— Ако, повтарям, само ако… — Мъжът насреща й реши все пак да се усмихне. — Ако приема вашите условия, ще очаквам и жест на добра воля.

— Какво имате предвид?

— Да оставите десет процента, или пет милиона долара, под формата на декларация при адвоката на лейди Арабела в Лондон.

Накамура поклати глава.

— Не, доктор Петреску. Не мога да приема подобно нещо.

Анна беше сразена.

— Но ще депозирам подобна декларация при моя адвокат, в размер на пет милиона, като цялата сума ще бъде изплатена при сключването на договора.

— Благодаря ви. — Анна не успя да скрие огромното облекчение, което изпита.

— Приемайки вашите условия — продължи Накамура, — ще очаквам от вас ответен жест на добра воля. — Той се изправи. Анна последва примера му съгласно етикета, но бе страшно неспокойна. — Ако сключим успешно тази сделка, да обмислите сериозно възможността да заемете поста директор по изкуствата в моята фондация.

Анна се усмихна, но не се поклони. Вместо това подаде ръка с думите:

— Ще използвам един друг отвратителен американски израз, господи Накамура, „договорихме се“.

И се обърна да си върви.

— Още нещо, преди да се разделим — спря я нейният домакин, като взе някакъв плик от бюрото си. Погледна го с надеждата, че няма да чуе нещо неприятно. — Ще бъдете ли така добра да предадете този плик на госпожица Данута Секалска, голям талант, който, надявам се, ще има възможност да разцъфти.

Анна се усмихна широко. Председателят я придружи по дългия коридор и до самата лимузина отвън. По пътя разговаряха за трагедията, сполетяла Ню Йорк, и неизбежните последствия. Но той така и не спомена какво се бе случило с предишния му шофьор, нито, че е в болница, за да се възстанови от сериозните си наранявания и не на последно място от загубената си мъжка гордост.

Но според обичая си японците предпочитат някои тайни да си останат в семейството.