Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Анна дълго и обстойно обмисля и какво точно да облече за следващата им среща. Спря се на бежова ленена рокля с деликатен декоративен шев, широк кожен колан, и много тънка златна верижка — тоалет, който в Ню Йорк би изглеждал прекалено семпъл, но за Токио бе направо дързък. Вчера бе избирала подходящото облекло за откриване на разговорите, а днес — за приключването им.

За трети път отвори чантата си, за да се увери, че писмото на доктор Гаше до Ван Гог е при подготвения от нея прост почти стандартен договор за покупко-продажба от една страница. Ако можеше да стигне до споразумение с Накамура относно цената, щеше да поиска като знак за добра воля от негова страна десет процента от сумата капаро, които щяха да бъдат възстановени напълно, в случай че купувачът не е доволен след задължителния преглед на картината…

Погледна часовника си. Срещата бе определена за десет и той бе обещал да изпрати колата си да я вземе в девет и четирийсет. Това означаваше, че трябва да чака във фоайето. Японците бързо губят търпение, когато видят, че отсрещната страна се опитва да играе игри.

Слезе с асансьора в преддверието на хотела и отиде на рецепцията.

— Предполагам, че днес ще си замина, ето защо моля да ми приготвите сметката, за да я уредя, когато се върна.

— Разбира се, доктор Петреску — отговори администраторът. — Може ли да ми кажете дали сте използвали минибара?

Тя се замисли.

— Да, изпих две бутилки вода „Евиан“.

— Благодаря ви. — Мъжът започна да въвежда информацията в компютъра.

Пиколото вече бързаше към нея.

— Шофьор вече тук да взима вас — изстреля момчето и я поведе към колата отпред.

Джак седеше в таксито, когато Анна се появи на входа. Беше твърдо решен да не я изгуби втори път. Преследвачката също щеше да чака, но тя знаеше къде отива Анна.

Кранц също прекара нощта в центъра на Токио, но за разлика от Петреску, не в хотелско легло. Беше се приютила в кабината на строителен кран на височина от около четирийсет и пет метра над земята. Беше сигурна, че никой няма да дойде да я търси там. От тази височина проследи как слънцето се издига над покривите на императорския дворец. Беше пет и петдесет и шест. Време беше да слиза, ако искаше да остане незабелязана.

Щом стъпи на земята, побърза да се слее с потока хора, тръгнали към станциите на метрото, за да отидат на работа.

Озова се в центъра на Гинза след седем спирки на влака и с бързи стъпки се насочи към „Сейо“. Шмугна се във фоайето на хотела и се сгуши в чупките на залата — редовен клиент, който никога не се регистрира, не остава и да преспи в хотела.

Мястото, което си беше избрала, дяваше добра видимост към вратите на двата асансьора, като в същото време излизаше от обсега и на най-наблюдателните сервитьори. Чака дълго, а като всяко друго умение, и чакането се усвояваше с дълга практика.

Шофьорът затвори вратата зад нея. Сега беше друг. Анна никога не забравяше лица. Потеглиха в пълно мълчание. С всеки следващ километър тя ставаше все по-уверена.

Когато шофьорът отново отвори вратата пред нея, Анна забеляза, че секретарката на Накамура я чака във фоайето на сградата. Шейсет милиона долара, повтаряше си наум, докато изкачваше стъпалата, и няма да отстъпя с нито цент. Стъклената врата се плъзна пред нея и секретарката се поклони ниско.

— Добро утро, доктор Петреску. Накамура-сан ви очаква.

Анна се усмихна и последва младата жена по дългите коридори, на чиито врати нямаше никакви табели. Леко почукване и секретарката отвори вратата на кабинета, за да съобщи за пристигането й.

Анна отново се стъписа пред гледката, която се разкри пред нея, но този път поне успя да задържи устата си затворена. Накамура се изправи иззад бюрото си и се поклони. Посетителката отговори на жеста подобаващо и изчака да бъде поканена да седне. Домакинът седна обратно на мястото си. Усмивката му от вчерашния ден беше заменена от мрачно изражение. Анна реши, че това вероятно е някакъв търговски трик.

— Доктор Петреску — започна той, след като отвори папката пред себе си. — Изглежда по време на вчерашната ни среща не сте били достатъчно откровена с мен.

Устата й пресъхна, докато следеше как Накамура обръща листовете пред себе си. Той свали очилата си и се втренчи в нея. Тя се опита да не трепне.

— Не ми казахте например, че вече не работите за „Фенстън Файнанс“, нито дори намекнахте, че съвсем наскоро сте освободена от борда на директорите за поведение, смятано за недостойно за служител на банка. — Анна си наложи да диша ритмично. — Пропуснахте да споделите и тъжната новина за убийството на лейди Виктория Уентуърт, и то в момент, когато е била сред големите длъжници на вашата банка. — Накамура отново сложи очилата си. — Дългът й възлиза на някъде около четирийсет милиона долара. Забравихте да споменете също, че според регистрите на полицията в Ню Йорк се водите за безследно изчезнала. Но най-непростимото за мен е, че не ми дадохте никакъв знак, че творбата, която ми предлагате, ако използваме полицейския жаргон, може да се определи като „открадната вещ“. — Накамура затвори папката и отново свали очилата си. Погледът му се спря безмилостно на лицето й. — Сигурно има просто обяснение за подобен пристъп на амнезия.