Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Влакът спря пред летището и Анна се насочи направо към гишето на „Бритиш Еъруейс“. Разпита за цените на билетите до Лондон, без да има намерение да купува билет. Разполагаше само с трийсет и пет долара. Факт, който Фенстън нямаше как да знае. После се премести пред таблото с разписанията. Имаше деветдесет минути между двата полета. Насочи се с бавни стъпки към изход 91 В, с надеждата, че този, който я следи, няма да я изпусне от поглед. По пътя към залата за чакащи спираше пред всяка витрина и стигна до изхода в момента, когато започнаха повикванията. Нарочно седна до малко дете.

— Моля пътниците, чиито места са…

Детето изпищя и побягна, последвано от разтревожените родители.

Джак отклони очи само за част от секундата, но когато я потърси отново, нея вече я нямаше. Сякаш потъна вдън земя. Дали се бе качила на самолета, или се е върнала обратно в града? Нищо чудно да бе разбрала, че двама души са по петите й. Може би беше усетила опасността? Обходи с поглед всеки ъгъл от залата долу. Вече викаха в самолета пасажерите от бизнес класата, а тя не беше сред тях. Огледа един по един всички, които седяха по столовете и чакаха да бъдат повикани, и нямаше да забележи и другата жена, ако тя не беше посегнала към косата си — нямаше вече къса руса коса, а черна перука. Нейното изражение също изглеждаше объркано.

Кранц се поколеба, когато поканиха на борда пътниците от първа класа. Запъти се към дамската тоалетна, разположена точно зад мястото, където бе седяла Петреску. След няколко минути излезе и се върна на мястото си. Когато прозвуча последното повикване за всички пътници, тя бе сред последните, които се качиха на борда.

Джак я проследи, докато се скри от погледа му. Откъде ли беше толкова сигурна, че Анна ще пътува за Лондон? Отново ли загуби и двете?

След като затвориха вратите на ръкава, с болка трябваше да признае, че очевидно и двете жени щяха да летят за Лондон. Мъчеше го мисълта, че долови нещо необичайно в поведението Анна от момента, в който напусна хотела. Сякаш искаше да бъде проследена.

Изчака, докато и последният служител на компанията си събра багажа и напусна помещението. Готвеше се вече да слезе на приземния етаж и да си купи билет за следващия полет за Лондон, когато вратата на мъжката тоалетна се отвори.

Отвътре излезе Анна.

— Свържете ме с господин Накамура.

— За кого да предам?

— Брайс Фенстън, председател на „Фенстън Файнанс“.

— Един момент, да проверя дали е свободен, господине.

— Ще се освободи — отсече Фенстън.

Линията утихна и мина известно време, преди да му се обадят отново.

— Добър ден, господин Фенстън — чу гласа на Накамура. — Говори Такаши Накамура, с какво мога да ви бъда полезен?

— Обаждам се да ви предупредя, че…

— Да ме предупредите ли?

— Казаха ми, че Петреску се опитала да ви продаде картина на Ван Гог.

— Точно така — потвърди Накамура.

— И колко ви поиска?

— Баща си и майка си, колкото и грубо да ви звучи.

— Ако сте достатъчно глупав да купите произведението, наистина ще се наложи да викате на помощ баща си и майка си, защото ще си имате работа с мен. Картината е моя собственост.

— Нямах представа. Мислех, че…

— Погрешно сте мислили. Може би сте разбрали, че Петреску не работи вече за нашата банка.

— В интерес на истината, даде ми ясно да разбера, че е така…

— Спомена ли, че беше уволнена?

— Да, спомена.

— А каза ли ви защо?

— В големи подробности.

— И въпреки това смятате, че можете да имате делови отношения с нея?

— Смятам. Нещо повече, надявам се да я убедя да се присъедини към моя екип във фондацията.

— Въпреки факта, че бях принуден да я освободя за поведение, непристойно за служител на банка.

— Не на банка, господине, а на вашата банка.

— Не ме учете как да се изразявам — изсъска Фенстън.

— Така да бъде — съгласи се Накамура. — Нека все пак уточня нещо. Ако доктор Петреску все пак приеме да работи за мен, много бързо ще разбере, че ние не толерираме опити за изнудване на клиентите и ограбване на наследството им.

— А как гледате на служители на банки, които задигат банкови активи на стойност сто милиона долара?

— Много ми е приятно да чуя, че оценявате така високо картината, защото собственикът…

— Аз съм собственикът — изрева Фенстън, — съгласно законите на щата Ню Йорк.

— Тяхната власт не се простира до Токио.

— Доколкото знам, вашата компания има офиси в Ню Йорк.

— Ето поне едно нещо, за което съм съгласен с вас — отбеляза Накамура.