Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Анна се усмихна на израза „блестящи ученици“, спомняйки си писмото, което трябваше да предаде на Данута Секалска.

— А сега нека да разгледаме няколко примера — продължаваше Антон — и да видим ще можете ли да различите намесата на нечия чужда ръка. Първият е картина от галерията „Фрик“ в Ню Йорк. — На екрана зад Антон се появи картина. — Рембранд, почти чувам как се възмущавате, но изследователски проект от 1974 година постави под съмнение някои факти. Според участниците в него „Полският ездач“ е работа на поне двама души, единият от които може би, пак повтарям, може би е бил Рембранд. От музея „Метрополитън“, който е само на няколко пресечки от галерията „Фрик“, на отсрещната страна на Пето Авеню, не успяха да прикрият възмущението си, когато същите изтъкнати учени, участвали в това изследване, отхвърлиха авторството на Рембранд на две картини, известни като „Семейство Берестайн“, които се намират в музея от 1929 година.

Не се разстройвайте прекалено много от разправиите между тези две авторитетни институции, защото от дванайсетте творби, приписвани на Рембранд в лондонската „Уолъс Кълекшън“, само „Портрет на Титус, сина на художника“ беше обявена за действителна работа на великия холандец. — Анна толкова се вживя, че започна да си води бележки. — Следващият художник, към чиито работи бих искал да насоча вашето внимание, е велият испански майстор Гоя. За огромно притеснение на управата на музея Прада в Мадрид Хуан Хосе Хункуера, водещ специалист в света по проблемите на Гоя, изказал предположението, че „черните рисунки“, които включват призрачни видения като „Сатаната поглъща своите деца“, не може да са дело на ръката на Гоя, защото стаята, за която са били подготвяни като стенописи, е била завършена едва след неговата смърт. Друг водещ специалист и критик от Австралия, Робърт Хюс, в книгата си за Гоя посочващ, че според него те са дело на сина на художника.

Да се обърнем и към импресионистите. Работи на Мане, Моне, Матис и Ван Гог, чиито творби се излагат в галерии из целия свят, невинаги се признават от съответните специалисти. „Слънчогледите“ на Ван Гог, продадени от „Кристис“ през 1987 година за близо четирийсет милиона долара, все още са обект на обсъждане от Луи Тилборг и Ела Хендрикс от музея „Ван Гог“.

Когато се извърна, за да постави в апарата следващия диапозитив, Антон забеляза Анна сред студентите. Тя му се усмихна, а той явно се смути, защото вместо картина на Ван Гог показа картина на Рафаел, което предизвика вълна от смях сред студентите.

— Както виждате, аз също съм в състояние да припиша работата на един автор на някой друг. — Смехът премина в аплодисменти. Анна с изненада установи, че той не откъсва очи от нея. — Нашият велик град също е създал свой голям специалист в областта на разпознаването на авторите, който сега живее в Ню Йорк. Преди няколко години, когато и двамата бяхме студенти, често спорехме до късно нощем чия е тази картина. — Рафаел отново се беше върнал на екрана. — След лекции се срещахме на любимото си място… — Той отново впи поглед в Анна. — В „Коскис“, където от достоверен източник знам, че вие продължавате да се събирате. Обикновено се срещахме към девет след вечерната лекция. — Вниманието му отново се насочи към екрана и темата. — Това е „Мадона с карамфили“, съвсем наскоро закупена от Националната галерия в Лондон. Мненията на специалистите по Рафаел са разделени, но и мнозина от тях се питат каква е причината да има толкова много произведения на една и съща тематика от един и същи автор. Според някои много от тях са по-скоро от школата на Рафаел или по-скоро „по Рафаел“.

Антон отново се обърна към аудиторията и забеляза, че мястото в края на втория ред вече е празно.

Анна пристигна в „Коскис“ пет минути преди посоченото време. Само много внимателен студент можеше да забележи, че лекторът тази вечер се отклони за няколко минути от стройно подредената лекция, за да й съобщи къде да се срещнат. Тя трудно можеше да сбърка страха в очите на Антон. Но и само човек, живял в полицейска държава, знаеше какво означава той.

Анна огледа помещението, което не се беше променило кой знае колко от студентските й години. Същите пластмасови маси и столове, а вероятно сервираха и същото тръпчиво вино, което не ставаше за износ. Мястото никак не беше подходящо за преподавател по перспектива, още по-малко за търговец на картини от Ню Йорк. Тя поръча две чаши наливно червено.