Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— В такъв случай няма пречки да изпратя в офиса ви писмено предупреждение, ако сте толкова глупав, че да се опитате да купите моята картина.

— От чие име ще бъде издадено това предупреждение? — попита Накамура.

— Какво намеквате? — изкрещя Фенстън.

— Моите адвокати в Ню Йорк трябва да знаят срещу кого ще се изправят. Дали срещу Брайс Фенстън, председател на „Фенстън Файнанс“ или срещу Нику Мунтеану, човекът, който изпра парите на доскорошния диктатор на Румъния — Чаушеску?

— Не ме заплашвайте, Накамура, или ще…

— Ще счупите врата на моя шофьор може би?

— Следващия път няма да бъде шофьорът.

Настъпи дълга пауза, преди Накамура да проговори.

— Може би в такъв случай няма да е зле да обмисля действията си и дали наистина си заслужава да купувам Ван Гог.

— Разумно решение — отбеляза Фенстън.

— Благодаря, господин Фенстън. Убедихте ме, че едва ли ще е разумно да предприема замислените от мен стъпки.

— Знаех си, че ще се вразумите в крайна сметка — заключи Фенстън, преди да затвори телефона.

Когато час по-късно Анна се качи на самолета за Букурещ, беше сигурна, че е раздрусала човека на Фенстън. От разговора й с Тина навярно са си извадили заключението, че е тръгнала за Лондон, за да вземе картината от мястото, „където винаги е била“. Уловка, на която Фенстън и Липман вероятно вече са се хванали.

Май попреигра, като прекара толкова време на гишето на „Бритиш Еъруейс“, а също и в чакалнята пред изход 91 В. Номерът с момченцето дойде като бонус, макар че и тя се изненада от бурната му реакция на съвсем леко ощипване по глезена.

Истинската тревога на Анна бе свързана с Тина. По това време на следващия ден Фенстън и Липман щяха да разберат, че им е пробутала фалшива информация и че е наясно с подслушването на разговорите й с Тина. Боеше се, че най-малката опасност за приятелката й е да си загуби работата.

Щом колесника на самолета за Букурещ се отлепи от пистата, мислите на Анна се насочиха към Антон. Надяваше, че трите дни са му били достатъчни.

Човекът на Фенстън я гонеше по тясна пътека, в дъното на която се виждаше каменна стена, увенчана с бодлива тел. Анна знаеше, че нямаше спасение. На около метър от стената се обърна и застана лице в лице с нисък грозен мъж, който бе насочил дулото на пистолета си към сърцето й. Отскочи, усетила, че куршумът опарва едното й рамо.

— Ако искате да сверите часовника си, в момента в Букурещ е три и двайсет следобед.

Анна се събуди сепнато.

— Кой ден сме? — попита тя минаващата покрай нея стюардеса.

— Двайсети септември, госпожо. Четвъртък.

Анна разтри очи и премести стрелките на часовника си.

Беше успяла да спази договорката си с Антон да се върне след четири дни. Сега най-големият й проблем щеше да е транспортирането на картината до Лондон, докато в същото време…

— Дами и господа, капитанът включи светлините на надписа: „Затегнете коланите“. Ще кацнем в Букурещ след около двайсет минути.

Усмихна се при мисълта, че човекът на Фенстън най-вероятно вече е кацнал в Хонконг и се чуди защо не я вижда да излиза от залата на пристигащите. Дали щеше да се качи на самолет за Лондон, или щеше да рискува с Букурещ? Най-вероятно щеше да пристигне в румънската столица, когато тя излита за Лондон.

Излезе отвън на тротоара и с радост видя Сергей, опрян на вратата на жълтия си мерцедес. На лицето му грееше широка усмивка. Щом я забеляза, веднага отвори задната врата на таксито си. За съжаление тя не разполагаше вече с достатъчно пари, за да му плати за услугата.

— Къде отиваме? — попита той.

— Първо трябва да се отбия в академията.

Толкова много й се искаше да му разкаже за преживяванията си през последните дни, но не го познаваше достатъчно, за да поеме такъв риск. Сърцето й се сви при мисълта, че вече не вярва на хората.

Колата спря пред стълбите на входа, точно там, където бе оставила Антон, преди да замине за Токио. Излишно беше да му казва да я изчака. Студентът, който дежуреше на входа, я упъти към залата, където професор Теодуреску изнасяше лекция по проблемите на авторството.

Анна се запъти към залата на първия етаж и тъкмо влезе вътре след няколко закъснели студенти, светлините угаснаха. Плъзна се на първото свободно място в края на втория ред. С огромно удоволствие се потопи в един свят, различен от този навън.

— Определянето на произхода и авторството на дадено произведение — започна Антон, прокарвайки ръка през косата си по характерен за него маниер, с такова удоволствие имитиран от студентите извън залата — е причина за множество спорове и конфликти сред учените. Защо? Защото проблемът е вълнуващ, винаги отворен и рядко се стига до категорични заключения. Същевременно няма съмнение, че в много галерии се излагат картини, които рядко са дело единствено на художниците, чиито имена стоят под тях. Естествено, напълно възможно е майсторът да е създал основната фигура, на Мадоната или на Христос например, и да е оставил някой свой ученик да довърши фона. Следователно трябва да решим дали няколко творби, всичките с един и същ сюжет, могат да бъдат изпълнени от един и същ майстор, или е по-вероятно някоя от тях. Да не кажем повечето, да са дело на най-блестящите му ученици, които в продължение на стотици години са бъркани с техния учител.