Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— А предишният собственик?

— Лейди Шарлот Чърчил, която била принудена след смъртта на съпруга си да продаде платното, за да плати високия данък наследство.

— Получавате мястото.

— Мястото ли, Накамура-сан? — не успя да прикрие изненадата си Анна.

— Не сте ли тук, за да кандидатствате за поста директор по изкуствата в моята фондация?

— О, не — въздъхна тя и едва сега проумя думите на рецепционистката, която спомена, че председателят интервюира друг кандидат. — Много съм поласкана, че сте готов да приемете моята кандидатура, Накамура-сан. Поисках среща с вас по съвсем друг въпрос.

Видимо разочарован, мъжът кимна и хвърли поглед към голяма дървена кутия.

— Нося малък подарък за вас.

— Щом е така и можете да ми простите нетактичността, не е редно да го отворя, докато сте още тук, за да не ви обидя. — Анна кимна, чудесно познаваше този японски обичай и го уважаваше. — Моля ви седнете, млада госпожо.

Тя се усмихна любезно.

— Каква е истинската цел на посещението ви? — попита председателят и се облегна назад в стола си.

— Тук съм, за да ви предложа творба, на която си мисля, че трудно ще устоите.

— Като някой пастел на Дега, например? — попита Накамура и по блясъка в очите му личеше, че много се забавлява.

— Нещо такова — леко вкиснато отбеляза Анна.

— Кой е художникът?

— Ван Гог.

Лицето на Накамура се разтегна в усмивка, но по нищо не личеше дали проявява интерес или не.

— Коя е картината?

— „Автопортрет с превързано ухо“.

— С прочута японска гравюра на стената зад него, ако си спомням правилно.

— Да, „Пейзаж с гейша“ — потвърди Анна. — Доказателство за възторга му от японското изкуство.

— Трябваше да ви кръстят Ева — отбеляза Накамура. — А сега е мой ред. — Анна го изгледа изненадано, но не каза нищо. — Предполагам, че имате предвид автопортрета от Уентуърт, купен от петия маркиз.

— Граф.

— Вярно. Няма да науча английските титли. Дълго време мислех, че Граф е малко име в Америка.

— Първи собственик? — попита Анна.

— Доктор Гаше, приятел и почитател на Ван Гог.

— Кога е рисувана?

— През 1889 — изстреля Накамура, — по времето, когато художникът живее в Арл и работи в едно ателие с Пол Гоген.

— А колко е платил доктор Гаше? — продължаваше да го изпитва Анна, съзнавайки, че малко хора биха си позволили да се държат толкова дръзко с Накамура.

— Известно е, че Ван Гог е продал една-единствена своя работа през живота си — „Червено лозе“. Но Гаше е не само близък приятел, но и благодетел, и покровител на художника. В писмото, което пише, след като получава картината, той прилага и чек за шестстотин франка.

— Осемстотин — поправи го Анна и отвори куфарчето си, от което извади копие на въпросното писмо. — Клиентът ми притежава оригинала.

Накамура, който владееше достатъчно френски, за да не се нуждае от помощ при превода, прочете теста.

— Каква сума имате предвид? — вдигна поглед от листа пред себе си.

— Шейсет милиона долара — без никакво колебание заяви Анна.

За миг по иначе неразгадаемото лице на бизнесмена премина сянка на смущение. Той мълчеше.

— Защо един толкова прочут художник е така подценен? — попита накрая. — Положително съществуват някакви допълнителни съображения или условия.

— Продажбата не трябва да добива публичност — бе готовият й отговор.

— Добре знаете, че такава е и моята практика.

— Не бива да продавате творбата в продължение на поне десет години.

— Аз купувам картини, а продавам стомана.

— През този период картината не бива да бъде излагана в обществени галерии.

— Кого пазите, млада госпожо? — След което най-неочаквано додаде: — Брайс Фенстън или Виктория Уентуърт?

Анна не отговори, проумяла за първи път забележката на председателя на „Сотбис“, че когато подценяваш човека срещу теб, поемаш много сериозен риск.

— Беше неприлично от моя страна да задавам такъв въпрос — каза Накамура. — Моля да ме извините. — Той се изправи и продължи: — Ще бъдете ли така любезна да ми дадете срок от двайсет и четири часа, за да обмисля предложението ви? — След което се поклони, с което даде знак, че срещата им е приключила.

— Разбира се, Накамура-сан — поклони се в отговор тя.

— Моля ви оставате това „сан“, доктор Петреску. Не мога да се смятам за равен вам на вашето поприще.

Много й се искаше да му отговори, че тя пък е пълен невежа в неговото поприще, но предпочете да замълчи.

Накамура я придружи до вратата и хвърли поглед към дървената кутия.