Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Добре съм, благодаря ви, Накамура-сан.

— В Токио ли сте, защото, ако не се лъжа, в Ню Йорк сега минава полунощ.

— Да, в Токио съм и се питам дали бихте ме приели?

— Не ви виждам в списъка с кандидати за интервю, но вече ви записах. В четири часа днес имам свободен половин час. Удобно ли ви е?

— За мен би било чудесно — отговори Анна.

— Знаете ли къде е офисът на нашата фирма?

— Имам адреса ви.

— Къде сте отседнали?

— В „Сейо“.

— Хората на „Сотбис“ обикновено не избират „Сейо“, ако добре си спомням. Предпочитат „Империал“. — Устата на Анна пресъхна. — Офисът ми е на около двайсет минути от вас. Ще ви чакам в четири часа. До скоро, доктор Петреску.

Анна остави слушалката и известно време седя неподвижно на ръба на леглото. Опита се да си спомни точните му думи. Какво ли имаше предвид секретарката му, когато попита дали не се обажда за интервю? И защо Накамура спомена, че тя не фигурира в списъка на кандидатите за интервю, но сега вече я е включил в него? Дали очакваше обаждането й?

Джак се наведе напред в желанието да вижда по-добре. Две пикола излизаха от хотела с дървената кутия, която Анна получи от Антон Теодуреску на стълбите на академията в Букурещ в замяна на червената. Едното пиколо каза нещо на шофьора на първото такси и човекът веднага изскочи от колата, пое дървената кутия и внимателно я постави в багажника. Джак се изправи бавно и доближи прозореца, като внимаваше да не бие на очи. Не бързаше, защото Анна може би му бе приготвила пореден подвеждащ ход. Четири таксита чакаха пред входа на хотела. Прецени, че ще успее да стигне до тях за около двайсет секунди.

Погледна към вратата в очакване да се появи Анна. Човекът, който обаче се измъкна някак крадешком, бе късо подстриганата блондинка, която се отправи към улицата. Джак знаеше, че тя няма да рискува и да се качи в някое от такситата пред хотела, защото много лесно щяха да я запомнят. За съжаление самият той трябваше да поеме този риск.

Насочи вниманието си към изхода на хотела, съзнавайки, че преследвачката е вече в някоя от зелените тойоти и чака обектът й да се появи.

Секунди по-късно Петреску излезе, облечена като за заседание на директорски борд. Портиерът я придружи до първото такси и отвори вратата пред нея. Шофьорът пое бавно и се вля в движението на града.

Преди портиерът да успее да отвори вратата на следващото такси, Джак вече беше вътре.

— Следвайте предната кола — нареди на човека зад волана. — Ако не я изпуснете, ще удвоя таксата ви. — Колата отскочи напред. — Но гледайте да не ви забележат. — Преследвачката сигурно ги чакаше в някоя от многобройните зелени коли на пътя.

Таксито на Петреску сви наляво към Гинза и пое на север, далеч от модерните търговски центрове по посока на престижния бизнес квартал Маруноучи. Джак се питаше дали не отиваха на среща с някой потенциален купувач и се усети, че седи на ръба на седалката от напрежение.

На следващия светофар колата на Петреску зави наляво и Джак нетърпеливо се обади:

— Да не ги изгубим.

Неговият шофьор смени лентата и застана трети в редицата след таксито на Анна, чийто десен мигач показваше, че ще завива надясно. Щом светлината на светофара стана зелена, няколко таксита тръгнаха надясно и в някое от тях положително седеше и преследвачката. Бяха поели по широк път с няколко ленти и всички светофари над главите им светеха зелено. Джак измърмори недоволно. Предпочиташе червената светлина, защото спирането и тръгването беше за предпочитане по време на следене.

Преминаха успешно първата, след това и втората зелена светлина, но когато на третия светофар жълтото му око започна да премигва предупредително, таксито на Джак бе последната кола, която успя да пресече кръстовището, преди да светне червено. Докато отминаваха градините на императорския дворец, Джак тупна своя водач одобрително. От напрежение дали ще успеят да минат следващия светофар на зелено той се наведе силно напред. Светлината се смени в жълто веднага щом колата с Петреску мина.

— Давай, давай — провикна се Джак, когато два от автомобилите пред тях последваха таксито на Анна. Вместо да натисне газта обаче неговият шофьор плавно спря. Джак щеше да експлодира от яд, но в същия миг забеляза, че до тях спира кола на полицейски патрул. Джак не откъсваше поглед от пътя напред. Зелената тойота бе хваната от следващия светофар. Все още имаше шанс. Така му се искаше патрулната кола да завие надясно и да успеят да наваксат разстоянието. За съжаление полицаите останаха плътно залепени за тях. Скръбно проследи с поглед как колата с Анна потегля и поема напред по „Ейтаи-дори“. Затаи дъх в безмълвна молба светлината пред тях да не се промени в зелено, но автоматът си е автомат и неизбежното се случи. Колите потеглиха. Неговият шофьор зави вляво, за да се отърве от патрула, а полицаите свиха надясно. Джак скърцаше със зъби от яд, че са изгубили Петреску, а пък мисълта, че преследвачката все още е по петите й, го накара да се обърне и да изругае на глас пътния патрул, който се отдалечаваше.