Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— А защо не румънка? — подхвърли Том.

— Ама и аз съм един тъпак! — възкликна Джак.

— Все пак си бил достатъчно съобразителен да я снимаш, а никой досега не е успял. Това може да се окаже най-сериозното постижение в този случай.

— Нямам нищо против да се насладя на малко аплодисменти — призна Джак, — но истината е, че и двете са съвсем наясно с моето присъствие.

— В такъв случай няма да е зле да разберем на кого служи. Веднага щом науча нещо, ще ти съобщя.

Тина включи устройството под бюрото си. Малкият екран в ъгъла светна. Фенстън говореше по телефона. Натисна копчето на частната му телефонна линия и се заслуша.

— Прав беше — съобщи нечий глас. — В Япония е.

— В такъв случай ще се срещне с Накамура. Всичко за него е в папката. Не забравяй, че картината е на първо място, а след това ликвидирането на Петреску.

Фенстън затвори.

Тина бе напълно сигурна, че гласът принадлежеше на жената, която бе видяла в колата на председателя. Трябваше да предупреди приятелката си на всяка цена.

Липман отвори вратата на стаята й.

Анна излезе изпод душа, взе голяма хавлиена кърпа и се зае да суши косата си. Погледът й попадна на часовника, монтиран в единия ъгъл на телевизора. Беше малко след дванайсет, часът, когато повечето японски бизнесмени отиват в клубовете си за обяд. Моментът не беше подходящ за разговор с господин Накамура.

Щом се изсуши, тя закачи кърпата зад вратата на банята. Седна на края на леглото и отвори лаптопа си. Написа паролата си „МИДАС“ и получи достъп до сайт с имената на най-богатите колекционери в света: Гейтс, Коен, Лауде, Мание, Накамура, Рейлс, Уин. Премести курсора на едно от тях: Такаши Накамура, индустриалец. Бакалавърска степен в Токийския университет — 1966–70, магистърска степен по икономика в Калифорнийския университет в Лос Анджелис — 1971–73. Започва работа в стоманопреработвателна компания „Маруха“ през 1974. Неин директор от 1989, член на управителния съвет от 1997, председател от 2001.

Анна кликна на „Маруха“ и видя баланса на фирмата за предишната година. Там беше записан оборот от три милиарда долара и печалба от близо четири милиона. Господин Накамура бе притежател на 23 процента от компанията и според „Форбс“ беше девети в списъка на десетте най-богати мъже в света. Женен, с три деца — две момичета и едно момче. В графата „други интереси“ фигурираха единствено голф и изкуство. Нямаше никакви сведения, че е и притежател на една от най-богатите колекции с произведения на импресионистите, смятана от мнозина и за една от най-представителните.

През годините той бе заявявал няколко пъти, че картините принадлежат на компанията. Макар от „Кристис“ никога да не си позволяваха подобни изявления, сред артистичните среди беше добре известно, че Накамура е участвал до последно в наддаването за „Слънчогледите“ на Ван Гог, продадена за окончателната цена от 39 921 750 долара през 1987 на неговия добър приятел и съперник на това поприще Ясуо Гото, председател на застрахователната компания „Ясуда, Файър и Марин“. След напускането на „Сотбис“ Анна не бе успяла да добави към файла на Накамура много информация. Картината на Дега „Урок по танци при мадам Мине“, която бе купила за него, се оказа много мъдра инвестиция и Анна се надяваше, че той не го е забравил. Убедена бе, че е избрала точния човек, който ще й помогне в изпълнението за смелия план.

Разтвори куфара си и избра елегантен син костюм с пола до коляното, кремава блуза и тъмносини обувки с нисък ток; никакъв грим, никакви бижута. Докато гладеше дрехите, си мислеше за колекционера, когото бе виждала само веднъж, и се питаше дали му е направила достатъчно добро впечатление. Вече облечена, се огледа в огледалото. Остана доволна от вида си — точно така би очаквал да изглежда служител на „Сотбис“ един японски бизнесмен.

Приседна отново на леглото и намери личния телефон на бизнесмена. Пое дълбоко дъх и вдигна телефонната слушалка.

— Хай, шачо-шитсо десу — произнесе едно пискливо гласче.

— Добър ден, казвам се Анна Петреску. Може би господин Накамура ще си спомни, че се познаваме от „Сотбис“.

— Във връзка с интервюто ли се обаждате?

— Не… Искам само да говоря с господин Накамура.

— Един момент, моля. Ще проверя дали е свободен, за да приеме вашето обаждане.

Как можеше да е толкова глупава и да се надява, че той ще си спомня за нея от една-единствена среща?

— Доктор Петреску, много ми е приятно да ви чуя отново. Надявам се, че сте добре.