Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Само за няколко минути отдели три ножа, но накрая се спря на един — „Глобъл Джи Ес 5“ — четиринайсет сантиметра, който според етикета можеше да отреже пържола от бут така лесно, както и зрял пъпеш.

Подаде го на продавача, който се усмихна — толкова тънко вратле имаше това момче — и зави покупката в оризова хартия. Кранц плати с йени. Доларите щяха да привлекат внимание, а тя никога не бе имала кредитна карта. Хвърли прощален поглед на господин Такаи, преди неохотно да напусне магазина и да се върне в анонимността на сенките от другата страна на улицата.

Докато чакаше Петреску да се появи, Кранц разви оризовата хартия на последната си придобивка и усети как пръстите я засърбяха да я използва. Плъзна ножа в специално направения за целта тесен джоб на дънките си. Той влезе вътре плавно, подобно на пистолет в неговия кобур.

Рецепционистката не успя да скрие изненадата си, когато портиерът се появи с дървената кутия в ръце. Прикри устата си с длан — необичайна проява на емоции за една японка.

Анна не даде никакво обяснение, съобщи само името си. Служителката провери в списъка на кандидатите за интервю този следобед и отметна името на доктор Петреску.

— Господин Накамура разговаря с друг кандидат, но всеки момент ще се освободи — обясни момичето.

— Кандидат за какво? — попита Анна.

— Нямам представа — отговори рецепционистката, която от своя страна недоумяваше защо й се задава този въпрос.

Анна седна на един от столовете в приемната и се загледа в голямата дървена кутия, която сега бе подпряна на стената. Досмеша я при мисълта, че ще поиска от някого да се раздели с шейсет милиона долара.

Точността е въпрос на чест за японците, ето защо не се изненада, когато добре облечена млада жена се появи в приемната, поклони се на Анна и я покани да я последва. Огледа дървената кутия, но само попита:

— Ще искате ли да занесем това в кабинета на председателя?

— Да, ако обичате — отговори Анна без повече обяснения.

Секретарката поведе Петреску по дълъг коридор с няколко врати, на които нямаше никакви табели с имена или длъжност. Спряха пред последната и секретарката почука тихо. Натисна дръжката и съобщи деликатно:

— Доктор Петреску.

Господин Накамура се изправи иззад бюрото си и излезе да поздрави Анна, която спря изумено на прага. Реакцията й съвсем не беше предизвикана от дребния слабичък тъмнокос мъж, който очевидно шиеше костюмите си в Париж или Милано. Обстановката в кабинета бе причина за тази реакция. Помещението представляваше съвършен квадрат и едната от четирите стени бе от монолитно стъкло. Анна не можеше да откъсне очи от потъналата в покой градина отзад, от потока с дървеното мостче над него, от върбите, чиито клони надвисваха над перилата.

На стената зад бюрото висеше прекрасна картина, възпроизвеждаща съвършено пейзажа зад стъклото. Анна се съвзе и поздрави своя домакин.

Господин Накамура се усмихна, очевидно доволен от ефекта, предизвикан от картината на Моне. Първият му въпрос я изненада още повече.

— Как успяхте да се спасите на 11 септември, след като, ако си спомням правилно, офисът ви се намираше в Северната кула?

— Имах голям късмет — отговори Анна тихо. — За съжаление много от колегите ми загинаха…

— Моля за извинение — вдигна ръка Накамура. — Много нетактично от моя страна. Не искате ли да започнем интервюто, като проверим феноменалната ви фотографска памет? Какъв е произходът на картините, които виждате в тази стая? Да започнем с Моне.

— „Върби във Ветьой“ — отговори Анна. — Предишен собственик — господин Кларк от Сангтън, Охайо. Беше част от имуществото, което госпожа Кларк получи при развода им. Тя беше трета жена на господин Кларк и това бе третият му Моне. „Кристис“ продаде творбата за двайсет милиона долара, но не знаех, че вие сте новият собственик.

Лицето на Накамура светна от удоволствие.

Анна извърна лице към една от другите стени.

— Доста време се питах в чии ръце отиде тази картина. Естествено, Реноар. „Мадам Дюпре и трите й деца“, известна още като „Урок по четене“, продадена от Роже Дюпре в Париж. Получил я от дядо си, който я купил лично от художника. Няма как да знам колко сте платили за нея, господин Накамура. — Анна се извърна към третото платно. — Това платно не е проблем. Една от работите, с които Мане участва в последния Салон в Париж. Рисувана е вероятно през 1871… — Тя замълча. — Казва се „Вечеря в кафене Гербоа“. В десния ъгъл на платното виждате съдържателната на кафенето с лице към художника.