Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Кранц внимателно наблюдаваше как тойотата с нейната жертва се провира и заема позиция в крайната лента, готвейки се да спре пред внушителна сграда от бял мрамор в комплекса „Отемачи“. Табелата над входа на японски и английски гласеше „Стоманопреработваща компания Маруха“.

Кранц поръча на своя шофьор да отмине входа и едва тогава да спре. Загледа се в огледалото за обратно виждане и проследи как Анна излиза от колата. Шофьорът извади от багажника дървената кутия. Портиерът на сградата се спусна да помага. Кранц не откъсваше очи от двамата мъже, които внесоха кутията вътре.

Щом малката група се скри от погледа й, тя плати на шофьора, излезе от колата и потъна в сенките на сградата. Не обичаше да оставя такси да я чака, освен ако не бе абсолютно необходимо. Така бе по-малко вероятно да я запомнят. Налагаше се да реагира бързо, ако Петреску се появи внезапно. Най-важната й задача бе да прибере картината. Щом приключеше с това, щеше да може спокойно да пререже врата на Анна, макар да не се бе снабдила още с оръжие. Доволна бе, че американецът вече не беше в групата им. Дали още се скиташе из Хонконг в напразно търсене на Петреску или на картината, или и на двете.

Изглежда картината бе стигнала местоназначението си. В папката, която Фенстън й беше дал, имаше цяла страница с подробно описание на Накамура. Появеше ли се Петреску с дървената кутия, това щеше да означава, че мисията й не се е увенчала с успех, което значително щеше да облекчи и двете задачи на Кранц. А излезеше ли само с куфарчето си, на Кранц щеше дай се наложи да взима мигновени решения. Огледа се, за да се увери, че потокът от таксита е постоянен. Само за една-две минути покрай нея минаха няколко. И половината бяха празни.

От сградата излезе шофьорът на таксито на Петреску, върна се на мястото си зад волана и потегли, в търсене на следващия клиент. Кранц предчувстваше, че този път ще й се наложи да чака по-дълго.

Застана в сянката на универсален магазин на отсрещната страна на улицата и зачака. Загледа се във витрините на дизайнерските магазини, към които открай време се отнасяше с презрение, и съвсем случайно погледът й падна върху витрината на представителен магазин на марка, за която само беше чела, а винаги бе мечтала да види лично. Не беше „Гучи“, не беше и „Бърбъри“, нито „Калвин Клайн“, а фирмата за режещи инструменти „Носаки“. Магазинът изглеждаше малко нелепо, заобиколен от модните дрехи и аксесоари.

Витрината привлече Кранц като магнит. Без да откъсва очи от входа, в който бе хлътнала Анна, тя прекоси улицата. Имаше съвсем минимална възможност Петреску да се появи изневиделица. По-вероятно бе срещата й с Накамура да отнеме повече време. Едва ли колекционерът щеше да похарчи такава голяма сума, без да поиска отговори на някои въпроси.

Щом се озова на отсрещния тротоар, Кранц се зазяпа във витрината като дете, за което Коледа е дошла месеци по-рано. Щипки за вежди, нокторезачки, швейцарски армейски ножчета, шивашки ножици с дълги рамена, „Викторинокс“ — мачете с близо трийсет и пет сантиметра острие, а сред всички изпъкваше церемониален самурайски меч от 1783 година. Кранц си помисли, че не се е родила в подходящото време.

Тя влезе в магазина и насреща си видя дълга редица от всевъзможни кухненски ножове, с които господин Такаи, потомък на самураи, бе станал толкова известен. Забеляза в един отдалечен ъгъл собственика, който остреше ножове за клиенти. Веднага го позна и изпита огромно желание да му стисне ръката, за нея беше нещо като Брад Пит за другите жени. Трябваше да се лиши обаче от това удоволствие.

Като не спираше да поглежда към входа на „Маруха“, Кранц започна да разглежда ръчно изкованите японски сечива — остри като бръснач и изумително леки, с гравирана марката „Носаки“ на всяко от тях. Също като „Картие“ държаха да се знае, че фалшификати не се допускат.

Кранц отдавна бе приела, че не може да рискува и да носи предпочитаното от нея смъртоносно оръжие, когато пътува със самолет, поради което нямаше друг избор, освен да се задоволява с местното производство на държавата, в която я пращаше Фенстън.

Сега се зае да разглежда изложените артикули под звуците, издавани от японски щурци в бамбукови клетки на тавана. Хвърляше коси погледи към входа на отсрещната страна на улицата, но все още от Петреску нямаше и следа. Реши да изпробва различните видове ножове — за плодове, за зеленчуци, за хляб, за месо. Мереше ги за тегло, за баланс и размер на острието. Не повече от двайсет сантиметра и не по-малко от десет.