Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Докато се спускаше надолу по мраморното стълбище, забеляза Андрюс в преддверието. Икономът наглеждаше последните приготовления за изнасянето на Ван Гог, вече с оригиналната си рамка. Помощникът му поставяше внимателно дървената кутия до изхода, за да може да бъде подръка, когато пристигне колата на Накамура.

Тъкмо бе стигнал най-долното стъпало, когато Арабела шумно отвори вратата на стаята за закуска.

— Добро утро, Такаши — поздрави го сърдечно. — Искрено се надявам въпреки снощните събития да си си починал.

— Благодаря ти, Арабела — отговори той и извърна глава към куцукащата надолу по стълбите Анна.

— Не знам как да ти благодаря — рече младата жена.

— „Сотбис“ щяха да ме одерат с далеч по-голяма сума — подхвърли Арабела, без повече обяснения.

— А знам също, че и Тина… — опита се да продължи Анна, но беше прекъсната от отривисто почукване на вратата.

Накамура спря насред помещението, а Андрюс с бързи стъпки тръгна да отвори.

— Това вероятно е моят шофьор — обади се японецът.

— Добро утро, господине — рече икономът.

Арабела се приближи да види кой е и широко се усмихна на неочаквания гост.

— Здравей, Джак — поздрави тя. — Радвам се, че идваш навреме за закуска. Отскочил си случайно от Щатите или прекара нощта в местното полицейско управление?

— Не, Арабела. Разказаха ми за подвизите ти снощи — ухили се Джак.

— Ето го и моят герой — присъедини се към възторженото посрещане Анна. Надигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Появи се тъкмо навреме, за да ни спасиш.

— Не беше много честно — укори го Арабела — да предупреждаваш местната полиция, и на първо място шефа на управлението.

Анна се обърна към Накамура.

— Това е моят приятел Джак Фицджералд Делейни.

— Който несъмнено има кръщелно име Джон — предположи японецът, докато се здрависваше с Джак.

— Съвършено вярно, сър.

— Такива имена се избират от майка ирландка или може би сте роден на двайсет и втори ноември 1963 17 17 На тази дата е убит президентът Кенеди, чиито малки имена са Джон Фицджералд. — Б.пр. ?

— Виновен и по двете обвинения.

— Много смешно — подхвърли само Арабела и поведе гостите си към стаята за закуска. Анна заразказва оживено на Джак защо е превързан крака й.

Домакинята покани Накамура да седне от дясната й страна. Даде знак на Джак да заеме стола отляво.

— Седни до мен, младежо. Има още няколко въпроса, които бих искала да ти задам.

Джак забеляза блюдото с бъбреци с подправки и посегна към ножа и вилицата.

— Засега може да забравиш за храната — скастри го домакинята, — поне докато не им разкажеш защо не съм на първа страница на „Дейли Мейл“ с разказ за героичните ми действия снощи.

— Нямам представа за какво говорите — опита да се измъкне Джак, докато Андрюс му наливаше кафе.

— И ти значи. Нищо чудно, че толкова много хора нямат доверие в теориите за заговори и полицейски акции. Хайде помисли малко, Джак.

— Когато разговарях тази сутрин с колегите си от МИ 5, те ме увериха, че нито един терорист не е прекрачил границите на тази страна през последните двайсет и четири часа.

— С други думи, тя се е измъкнала пак — намеси се Анна.

— Не съвсем. Мога да ви уверя, че жена, висока около метър и петдесет, с тегло към четирийсет килограма и с рана от куршум, е прекарала нощта в затвора „Белмарш“.

— Откъдето сигурно ще избяга — предположи Арабела.

— Никой не е избягал от „Белмарш“ досега.

— В крайна сметка сигурно ще я изпратят в Букурещ.

— Съмнявам се — възрази Джак. — На първо място, няма никакви данни, че тя е влязла в тази страна, пък и никой няма да търси жена точно в този затвор.

— В такъв случай ти позволявам да си вземеш малко гъби.

Джак отново посегна към вилицата и ножа.

— Горещо ги препоръчвам — обади се Накамура и се надигна от мястото си. — За съжаление се налага да ви напусна, защото има опасност да закъснея за моята среща.

Наложи се Джак за втори път да остави вилицата и ножа и да се изправи заедно с всички да изпрати господин Накамура.

Андрюс седеше пред входа на дома и се разпореждаше как да поставят червената дървена кутия в багажника на лимузината, когато Арабела и гостите излязоха на площадката.

— Струва ми се — започна господин Накамура, — че ако опиша с една дума престоя си в Уентуърт Хол като „запомнящ се“, това ще е типичен пример за английското омаловажаване. — Обърна се, за да хвърли последен поглед на портрета на Гейнсбъро на лейди Катрин Уентуърт. — Ако греша поправете ме, Арабела, но тя не носи ли огърлицата, с която бяхте снощи на вечеря?