Джефри Арчър: Аферата Ван Гог

— От години се питам, Арабела, какво ли става по време на парти в английски дом в провинцията. — Пое си отново дъх и добави: — Е, сега вече знам.

Лейди Уентуърт избухна във весел смях и се обърна към своя гост, втрещил се в съсипаната картина на пода.

— Господи! — не се сдържа Арабела, когато видя какво е останало от ценното й наследство. — Онова копеле Фенстън все пак ни победи. Сега разбирам защо е бил толкова сигурен, че ще бъда принудена да разпродам останалата част от колекцията си, та дори и Уентуърт Хол.

Анна се изправи бавно на крака и се добра до леглото, за да приседне.

— Не съм съвсем съгласна — рече и погледна Арабела. — Но затова трябва да благодариш на Андрюс.

— На Андрюс ли?

— Когато го предупредих, че господин Накамура ще си тръгне утре рано сутринта и не бива да закъснее за срещата си в „Коръс Стийл“, той предложи да изнесе картината от спалнята, докато вечеряме, за да не ме буди в ранни зори. Така не само хората му щяха да успеят да сложат обратно оригиналната рамка, но и да опаковат картината, преди господин Накамура да е готов за тръгване. — Замълча за миг, но скоро се съвзе и продължи: — Споделих с Андрюс, че вероятно няма да си много доволна, ако не спазва нарежданията ти, докато аз направо нарушавам нормите на доброто поведение на един гост. Много добре си спомням думите му: „Ако вие нямате нищо против да заменя шедьовъра с неговото копие, не мисля, че лейди Арабела би имала нещо против.“

Това бе един от малкото случаи през четирийсет и девет годишния му стаж в имението, когато Андрюс видя лейди Арабела да не знае какво да отговори.

— Мисля, че трябва веднага да го уволните за неподчинение — обади се Накамура. — Тогава ще мога да му предложа да работи при мен. Ако се съгласиш, Андрюс — обърна се той към иконома, — ще удвоя заплатата, която взимаш сега.

— И дума да не става — отсече Арабела, преди още Андрюс да е успял да отговори. — Той е национално богатство, с което нямам никакво желание да се разделям.

Господин Накамура се събуди няколко минути след шест с усещането, че е чул шум от затваряне на врата. Спомни си преживяванията от миналата нощ и му бяха необходими няколко минути, за да се убеди, че не е сънувал.

Отметна завивките и спусна крака на килима, където напипа с пръсти пантофи, които някой бе оставил пред леглото му. Обу ги, облече халата и се насочи към стола, където предишната вечер бе оставил официалното си сако, ризата и останалите си дрехи. Смяташе да приготви багажа си рано сутринта. Там обаче ги нямаше. Опита се да си спомни дали не ги беше прибрал вече в куфара. Вдигна капака и видя, че ризата, изпрана и изгладена, е сгъната вътре, а сакото, също изгладено, виси в чантата за костюми.

Влезе в банята и видя, че ваната е пълна малко над половината. Провери температурата и установи, че водата е топла, без да е гореща. Тогава си спомни звука от затваряне на врата. Точно толкова силен, че да го събуди, без да безпокои останалите гости в дома. Накамура свали халата си и стъпи във ваната.

Анна излезе от банята и започна да се облича. Посегна да вземе часовника, който Тина й беше дала, и видя, че на нощното й шкафче има плик. Дали Андрюс не беше го оставил, докато е била в банята? Сигурна беше, че го нямаше когато се събуди. На него бе написано само „Анна“. Позна решителния почерк на Арабела.

Приседна на края на леглото и скъса плика.

„Уентуърт Хол

26 септември, 2001

Скъпа моя Анна,

Откъде да започна с благодарностите? Преди десет дни ми заяви за желанието си да докажеш, че нямаш нищо общо с трагичната смърт на Виктория. Оттогава направи далеч повече от това, дори спаси семейния бекон.“

Анна се разсмя от все сърце на типично английския израз за „насъщния хляб“. От плика изпаднаха два листа. Наведе се да ги вдигне от пода и ахна. Единият бе чек, издаден от банка „Кутс“, на името на Анна Петреску на стойност един милион паунда. А вторият…

Щом се облече, Накамура взе мобилния си телефон от нощното шкафче и набра един номер в Токио. Нареди на финансовия си директор да преведе сумата от четирийсет и пет милиона долара в банката му в Лондон. Излишно беше да говори с адвокатите си, защото вече им беше дал инструкции да прехвърлят капарото, което държаха, в банка „Кутс“, където семейство Уентуърт имаха сметка от близо двеста години.

Преди да излезе от стаята за закуска, спря за миг пред портрета на Уелингтън. Поклони се леко пред Железния херцог, убеден, че той е останал доволен от развитието на събитията снощи.