Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Този път е лично.

Вратата на стаята се отвори с трясък. На прага стоеше не иконом с чаша топло какао, а висока жена, стиснала ловна пушка под мишница. Ръцете и блестящата й рокля бяха изпоцапани с кръв.

Кранц се вцепени. Пред нея стоеше Виктория Уентуърт. Та тя беше убила тази жена! Нима това беше духът й. Поколеба се объркана, когато видя, че привидението пристъпва към нея. Не можеше да откъсне очи от гневното лице, но ножът й все още стоеше опрян в кожата на Анна.

Арабела вдигна цевта и Кранц се отдръпна назад, повличайки и жертвата си по посока на отворения прозорец. Пръстът на Арабела бе на спусъка.

— Още една капка кръв и ще се разлетиш на парчета. Започвам с краката, вторият куршум ще е в корема ти. И това съвсем няма да е краят. Обещавам ти дълга и мъчителна смърт. Няма да викам линейка, докато не се убедя, че с нищо не могат да ти помогнат. — Арабела наведе надолу мушката на цевта. — Пусни я и няма да стрелям. — Освободи предпазителя и зачака. Изненада се от ужаса, изписал се на лицето на Кранц, докато Анна остана неочаквано спокойна.

Без никакво предупреждение Кранц пусна косата на доскорошната си жертва и се хвърли към прозореца, след миг вече беше на балкона. Арабела светкавично вдигна пушката и незабавно стреля. Куршумът счупи стъклото на прозореца и отнесе парче от стената. Тя изтича до прозореца и се провикна:

— Андрюс, сега! — все едно даваше начало на лова на фазани.

Секунда по-късно светлините на охранителната система заляха парка пред къщата и той заприлича на футболно игрище с един-единствен играч, устремил се с всички сили към вратата.

Арабела се вгледа в дребната фигура, която тичаше на зигзаг през моравата, и вдигна повторно оръжието си, нагласи го на рамо, прицели се, пое си дъх и натисна спусъка. Кранц се строполи на земята, но успя да пролази до стената.

— По дяволите — изсумтя лейди Уентуърт. — Само я докоснах. — С бърза крачка напусна стаята, изтича надолу по стълбите и много преди да стигне изхода, се провикна: — Още два патрона, Андрюс.

Икономът беше вече до външната врата. С едната си ръка отвори, а с другата подаде на милейди исканите патрони. Арабела презареди оръжието си в крачка и се спусна надолу по стълбите към моравата. Едва различаваше дребната фигура, която бе сменила посоката на оттегляне и вече тичаше към отворената желязна порта на имението. Затича след нея и доста бързо скъси разстоянието. Когато се убеди, че целта й е вече в обсега на оръжието, спря насред тревата и вдигна пушката. Опря приклада в рамото си и се прицели, когато изневиделица откъм пътя се разнесе вой на полицейски сирени. Три коли на полицията и една линейка връхлетяха през портата със запалени фарове и заслепиха Арабела. Вече не можеше да види жертвата си.

Челната кола удари спирачки пред краката на лейди Уентуърт и едва когато видя кой излиза от нея, тя свали оръжието си с видима неохота.

— Добър вечер, господин полицейски инспектор — поздрави и заслони очите си с длан, за да се предпази от силната светлина.

— Добър вечер, Арабела — отговори началникът на полицията непринудено, сякаш бе закъснял с няколко минути за някое от партитата й. — Всичко наред ли е?

— Беше наред до твоята поява — троснато отговори тя. — Не ти ли омръзна да си вреш носа в живота на хората? Как успяхте да дойдете толкова бързо, ако смея да попитам?

— Трябва да благодариш на твоя американски приятел Джак Делейни. Предупреди ни, че може би ще се нуждаеш от подкрепа. Ето защо от около час сме пред къщата и наблюдаваме.

— Не съм молила никого за помощ — заявява Арабела и отново вдигна пушката си. — Ако ми бяхте дали само още няколко минути, щях да съм я ликвидирала и с радост щях да понеса последствията от това.

— Нямам представа за какво говориш — рече инспекторът и отиде до колата, за да загаси светлините. От другите полицейски коли и линейката нямаше и следа.

— Оставихте я да избяга, глупаци такива — не се сдържа Арабела и за трети път вдигна оръжието. Едва сега видя, че до нея само по халат е застанал господин Накамура.

— Струва ми се, че Анна…

— О, Господи! — възкликна ужасена жената и се спусна презглава към къщата. Тичаше и по стълбите, мина тичешком през вратата и продължи със същата скорост нагоре по мраморното стълбище. Спря едва когато стигна в спалнята на Ван Гог. Там завари Андрюс, коленичил на пода, да превързва сръчно крака на Анна. Миг след това в стаята се втурна и господин Накамура. Спря, за да си поеме дъх, след което отбеляза: