Патриша Корнуел - Ферма за трупове

— Скъпа, не се дави — каза тя. — Нищо не може да е чак толкова лошо.

Загледах я как влиза в компанията търгуваща с раци на края на кея. Реших да я последвам, защото изглеждаше много дружелюбна. Видях я да влиза в малък офис зад стъклена стена, така опушена и покрита с фактури, че забелязах само боядисани къдрици и ръце, които се движеха между листовете хартия.

За да стигна до нея, ми се наложи да мина покрай резервоари с размера на лодки, пълни с раци, миди и омари. Те ми напомниха за начина, по който подреждахме носилките в моргата. Резервоарите бяха един до друг и стигаха до тавана. В тях се вливаше вода от широки тръби и после се изливаше на пода. Вътрешността на склада бучеше като силен вятър и миришеше на море. Мъже в оранжеви гащеризони и високи гумени ботуши, с лица, обветрени като на моряци, си говореха със силни гласове.

— Извинете — плахо се обадих, когато застанах до вратата на офиса.

Не знаех, че при жената има някакъв рибар, защото не бях успяла да го видя. Той имаше груби червени ръце и седеше на пластмасов стол, пушейки цигара.

— Скъпа, подгизнала си. Ела и се стопли — любезно ми се усмихна пълната жена, която работеше неуморно. — Искаш да си купиш раци ли? — запита тя и се надигна.

— Не — отговорих бързо. — Загубих племенницата си. Тя се замота някъде или пък не сме се доразбрали. Трябваше да се срещна с нея. Чудех се дали случайно не сте я виждали.

— Как изглежда? — запита рибарят.

Описах я.

— Добре, а къде я видяхте за последен път? — объркано попита жената.

Поех си дълбоко дъх. Мъжът вече бе разбрал всичко, бе разчел мислите ми. Личеше си по очите му.

— Избягала е. Децата правят такива неща понякога — каза той, като дръпна силно от марлборото. — Въпросът е, откъде е избягала? Ако ми кажете това, може да ми дойде някаква идея къде се намира сега.

— Беше в „Еджхил“ — отговорих.

— Скоро ли е излязла? — попита той.

Рибарят беше от Роуд Айлънд. Това личеше по последните срички, които предъвкваше така, като че ли настъпваше края на думите си.

— Просто си е тръгнала оттам.

— Значи не е довършила програмата или осигуровката й не е покрила всичко. Тук често се случват подобни неща. Мои приятели отиваха на онова място, но им се налагаше да го напуснат след четири-пет дни, защото осигуровката им не плащаше всичко. Чудесна помощ оказват тия.

— Тя не е завършила програмата — казах.

Той повдигна мърлявото си кепе и приглади рошавата си черна коса.

— Сигурно ужасно се тревожите — обади се жената. — Мога да ви направя нескафе, ако желаете.

— Много сте любезна, но не, благодаря.

— Когато си тръгнат по-рано по този начин, обикновено отново започват да пият и да взимат наркотици — продължи рибарят. — Неприятно ми е да ви кажа подобно нещо, но така става. Вероятно тя работи като келнерка или барманка, за да е по-близо до това, което иска. Ресторантите наоколо плащат доста добре. Ако съм на ваше място, бих опитал в „Кристи“, „Черната перла“ на кея „Банистър“ и „Антъни“ на кей „Уейтс“.

— Минах през всичките.

— А през „Белия кон“? Там също се правят добри пари.

— Къде се намира?

— Ей там — посочи той встрани от залива. — Улица „Марлборо“, близо до Бест Уестърн.

— А къде би могла да отседне? — попитах. — Надали племенницата ми би искала да похарчи много пари.

— Скъпа — каза жената. — Ще ти кажа къде аз бих опитала. Бих отишла в института „Сиймън“. Съвсем наблизо е. Минала си покрай него, за да стигнеш дотук.

Рибарят кимна и запали нова цигара.

— Точно така. Разумно е да провериш на това място. А имат и келнерки, и момичета, работещи в кухнята.

— Какво е това място? — попитах.

— Място, където рибари с лош късмет могат да отседнат. Нещо като малък приют, със стаи горе, трапезария и бар за закуски.

— Ръководи го католическата църква. Можеш да поговориш с отец Огрен. Той е свещеникът там.

— Защо двайсет и една годишно момиче би отишло там, вместо на местата, които преди това споменахте? — попитах.

— Не би отишла — отвърна рибарят. — Освен ако не е искала наистина да спре да пие. На това място няма никакъв алкохол — поклати глава той. — Точно там е мястото, където да отидеш, ако рано си напуснал програмата, но не искаш вече да пиеш или да взимаш дрога. Познавам няколко човека, които ходиха. Дори аз самият пребивавах известно време там.

Когато си тръгнах, валеше толкова силно, че падащата вода отскачаше от земята обратно към мрачното, тъмно небе. Бях подгизнала до коленете, гладна, измръзнала и без място, където да отида, както беше с повечето посетители на института „Сиймън“.