Патриша Корнуел - Ферма за трупове

В далечината завиха сирени, които сякаш никога нямаше да спрат. Чух шум от много крака, тичащи нагоре по стълбите, от носилката, която разгъваха. Внезапно отнякъде се появи Уесли. Той ме взе в ръцете си и ме прегърна силно, докато мъжете в униформени гащеризони заобикаляха Марино. Червени и сини светлини пулсираха навън. Осъзнах, че съм простреляла и стъклото на прозореца. Нахлуващият вътре вятър беше ужасно студен. Той разлюляваше опръсканите с кръв завеси, нашарени с разноцветни балони, които падаха от бледожълто небе. Погледнах към светлосиния юрган и плюшените животни, разхвърляни наоколо. На огледалото висяха шарени като дъгата хартиени панделки и плакат на Мечо Пух.

— Това е нейната стая — казах на Уесли.

— Всичко е наред — отвърна той и погали косата ми.

— Това е стаята на Емили — настоях аз.

Напуснах Блек Маунтин на следващата сутрин, понеделник. Уесли искаше да пътува с мен, но предпочетох да тръгна сама. Имах недовършена работа, а той трябваше да остане с Марино, който се намираше в болницата, след като бяха изпомпали демерола от стомаха му. Той щеше да се оправи напълно, поне физически, а после Уесли щеше да го заведе в Куантико. Марино трябваше да премине през повторен инструктаж като агент, който е бил под дълбоко прикритие. Нуждаеше се от почивка, безопасност и приятелите си.

В самолета имах цялата редица за себе си и си записах много бележки по случая. Той бе изяснен и приключен, когато убих майката на Емили Стайнър. Бях дала показания в полицията и за известно време щеше да има разследване. Но не се тревожех, а и нямах причини да се тревожа. Просто не знаех как би трябвало да се чувствам. Малко ме притесняваше това, че не изпитвах абсолютно никакво съжаление за станалото.

Усещах единствено умора, толкова силна, че и най-лекото движение извършвах с усилие. Имах чувството, че са ми прелели олово в кръвта. Дори писането ме затрудняваше, а и мисълта ми не беше особено бърза. От време на време осъзнавах, че седя, без да мигам, втренчена в нещо, което не виждах, и не знаех откога съм така или накъде се бяха отнесли мислите ми.

Първата ми работа беше да опиша случая. Отчасти заради следствието на ФБР, но и заради това, че полицията щеше да разследва самата мен. Частиците се сглобяваха твърде добре, но на някои въпроси никога нямаше да се отговори, тъй като не бе останал никой, който да разкаже. Например никога нямаше да узнаем какво точно се е случило в нощта, когато е загинала Емили. Аз си имах собствена теория по въпроса.

Смятах, че си е тръгнала бързо към къщи, след приключване на събранието на младежката група в църквата и у дома е започнала разправия с майка й. Възможно е това да е станало заради вечерята. Подозирах, че госпожа Стайнър е решила да накаже Емили, като посоли прекалено храната й. Поглъщането на големи количества сол е форма на тормозене на децата, която уви, е твърде разпространена.

Може да е принудила Емили да пие солена вода. Тя вероятно е започнала да повръща и това допълнително е вбесило майка й. Детето може да е изпаднало в хипернатремия 13 13 Повишаване на серумния натрий. — Б.пр. , а после в кома. Била е почти или вече мъртва, когато госпожа Стайнър я е занесла в мазето. Подобен сценарий би обяснил странните на пръв поглед резултати от тестовете на Емили. Щеше да обясни повишеното съдържание на натрий и липсата на реакция към раните й.

По въпроса защо майката е решила да имитира убийството на Еди Хийт, можех само да си представя как една жена, страдаща от синдрома на Мюнхаузен, силно се интересува от такъв прочут случай. Само дето реакцията на Дениз Стайнър доста се е различавала от тази на обикновените хора. Тя сигурно си е представяла какво внимание ще бъде оказано на една майка, ако загуби детето си по този ужасяващ начин.

Подобна фантазия е била вълнуваща за нея и тя вероятно я е разработила подробно в мислите си. Възможно е в онази неделна вечер нарочно да е отровила и убила дъщеря си, за да изпълни плана си. Или пък го е провела, след като случайно, в пристъп на страшен гняв, е отровила Емили. Никога нямаше да науча точния отговор, но той не беше от голямо значение. Този случай никога нямаше да стигне до съдебната зала.

В мазето госпожа Стайнър поставила трупа на дъщеря си във ваната. Подозирах, че в този момент я е простреляла в тила, така че кръвта да се оттече в канала. Разсъблякла я е и това би обяснило появата на монетата, която Емили не е оставила в даренията онази вечер, тъй като напуснала църквата преди момчето, в което била влюбена, да направи обиколката си с подноса. Монетата незабелязано изпаднала от джоба на Емили, когато майка й сваляла панталона й, а после голият й хълбок лежал върху нея през следващите шест дни.