Патриша Корнуел - Ферма за трупове

— Имаш ли нещо предвид?

Знаех, че има, защото иначе нямаше да го предложи.

— Да, наистина имам. Чудех се дали тя би се съгласила да се върне в АИП? Не знаем в каква част от КАИН е успял да проникне Голт. Бих искал да предложа на директора на Бюрото да използва Луси, за да проследи Голт през системата, и да видим какво от нея може да бъде спасено.

— Франк, това страхотно ще я развълнува — казах аз и сърцето ми се изпълни с благодарност.

— Не мога да се сетя за по-квалифициран за тази работа човек — продължи той. — А и то ще й даде възможност за възмездие. Тя не е направила грешка нарочно, но се е оставила да бъде лошо излъгана.

— Ще й съобщя новината — казах.

Напуснах кабинета му и отидох да си взема стая в хотел „Уилард“. Бях прекалено изморена, за да се върна в Ричмънд, а и това, което исках, бе да отлетя за Нюпорт. Исках да видя Луси, дори ако е само за час-два. Исках да й разкажа какво бе направил сенатор Лорд за нея, че името й бе изчистено, а бъдещето — чудесно.

Всичко щеше да се уреди идеално. Знаех го. Исках да й кажа и колко много я обичам. Исках да видя дали мога да намеря думите, които бяха толкова трудни за мен. Бях склонна да пазя обичта дълбоко в сърцето си, защото се страхувах, че ако я изразя, тя може да ме изостави така, както бяха направили много хора в живота ми. Точно по тази причина имах навика да запазвам само за себе си това, от което се страхувах.

Настаних се в стаята и се обадих на Дороти. Никой не ми отговори. После звъннах на майка ми.

— Къде си този път? — запита тя.

Чувах течаща вода от другата страна на линията.

— Във Вашингтон — отговорих. — Къде е Дороти?

— Случайно е тук и ми помага с вечерята. Ще ядем пиле с лимон и салата. Трябва да видиш лимоновото дръвче, Кей, а и грейпфрутите станаха огромни. Сега, докато си говорим, мия марулите. Ако ти посещаваше майка си поне от време на време, можехме да вечеряме заедно. Нормална вечеря. Можехме да сме семейство.

— Бих искала да поговоря с Дороти.

— Изчакай.

Телефонът се удари в нещо, после Дороти се появи.

— Как се казва съветникът на Луси в „Еджхил“? — запитах веднага. — Предполагам, че вече са й назначили такъв.

— Няма значение. Луси вече не е там.

— Моля? — учудих се. — Какво каза?

— Тя не хареса програмата. Каза ми, че иска да напусне. Не можех да я принуждавам. Тя е голяма жена. А и не е извършила престъпление или нещо подобно.

— Какво? — Бях наистина шокирана. — Там ли е тя? В Маями ли се е върнала?

— Не — съвсем спокойно отговори сестра ми. — Искаше да остане в Нюпорт за известно време. Каза, че в момента не било безопасно да се върне в Ричмънд, или някаква подобна дивотия. А и не искала да идва тук.

— Тя е в Нюпорт сама, с рана в главата и проблем с алкохола, а ти не правиш нищо по въпроса?

— Кей, както винаги реагираш прекалено остро.

— Къде е отседнала?

— Нямам представа. Каза, че просто искала да се помотае там.

— Дороти!

— Позволи ми да ти припомня, че тя е моя дъщеря, а не твоя.

— Това винаги ще е най-голямата и ужасна трагедия в живота й.

— Защо поне веднъж не удържиш шибания си нос вън от нашите работи! — рязко каза тя.

— Дороти! — обади се майка ми някъде отзад. — Не искам да чувам такива думи!

— Слушай ме внимателно — заговорих студено с внимателно премерените думи на убийствения гняв. — Ако нещо се случи с нея, ще те държа сто процента отговорна за това. Ти не само си ужасна майка, но си и отвратително човешко същество. Наистина съжалявам, че си моя сестра.

Затворих телефона. Взех указателя и започнах да звъня по авиолиниите. Имаше един полет до Провидънс, който можех да хвана, ако действах достатъчно бързо. Изхвърчах от стаята и продължих със същата скорост през елегантното фоайе на „Уилард“. Хората ме гледаха изненадано.

Портиерът ми повика такси. Казах на шофьора, че ще му платя двойно, ако успее да ме закара до летището бързо. Той подкара като луд. Стигнах до терминала точно когато съобщаваха полета ми. Намерих мястото си, седнах и тогава усетих как в гърлото ми се появява буца, а очите ми се изпълват със сълзи. Преборих се с тях и не заплаках. Пих горещ чай и после затворих очи. Не познавах Нюпорт и нямах представа къде мога да отседна.

Шофьорът на таксито, което взех от Провидънс до Нюпорт, ми съобщи, че ще пътуваме повече от час, тъй като валял силен сняг. През мокрите прозорци се виждаха тъмните лица на гранитните стени от двете страни на пътя. Камъкът бе разяден и покрит с лед. От пода на колата духаше влажен и ужасно студен вятър. Едри снежинки падаха по предното стъкло като крехки бели насекоми. Усетих, че ако гледам в тях прекалено дълго, започва да ми се вие свят.