Патриша Корнуел - Ферма за трупове

— Можете ли да ми препоръчате някой хотел в Нюпорт? — обърнах се към шофьора, който говореше със странния маниер на хората от Роуд Айлънд.

— „Мариът“ е най-доброто за вас. Точно до водата е, а и всички магазини и ресторанти са близо до него. Освен това на Гоут Айлънд има хотел „Дабъл Трий“.

— Хайде да пробваме „Мариът“.

— Добре, госпожо, „Мариът“ ще бъде.

— Ако бяхте млада дама, която си търси работа в Нюпорт, къде бихте отишли? Моята двайсет и една годишна племенница би искала да прекара известно време тук.

Изглеждаше доста глупаво да задаваш подобен въпрос на абсолютно непознат човек, но не знаех какво друго мога да направя.

— На първо място аз лично не бих избрал това време на годината. Сега Нюпорт е като мъртъв.

— Но ако тя избере точно това време. Например ако има ваканция.

— Хм — замисли се той, а аз се заслушах в ритъма на чистачките.

— Може би в някой ресторант? — предположих аз.

— Разбира се. Много млади хора работят по ресторантите. Онези край водата. Парите са доста добри, защото основната индустрия в Нюпорт са туристите. Не позволявайте на никого да ви убеждава, че е риболовът. В наши дни десеттонно корабче се връща с един-два тона риба, и това е в най-добрите дни.

Той продължи да говори, а аз се замислих за Луси и за мястото, където може да е отишла. Опитах се да проникна в мислите й, да ги разчета, да достигна до нея по този начин. Помолих се мълчаливо и се опитах да прогоня напиращите сълзи и ужасни страхове. Нямах сили да се изправя пред нова трагедия. Не и с Луси. Такава загуба би била последната за мен. Щеше да е прекалено зловеща, за да я понеса.

— До колко часа са отворени повечето от тези места? — попитах.

— Кои места?

Осъзнах, че той ми говори за някакъв вид риби, които се използвали при правенето на котешка храна.

— Ресторантите — обясних. — Отворени ли са по това време?

— Не, госпожо. Повечето не са. Почти един през нощта е. Най-добре ще е да търсите работа за племенницата си сутринта. Повечето места отварят към единайсет, а тези, които сервират и закуска — по-рано.

Шофьорът, разбира се, беше прав. Не можех да направя нищо друго, освен да легна и да се опитам да поспя. Стаята ми в „Мариът“ гледаше към пристанището. От прозореца водата изглеждаше черна, а и на хоризонта проблясваха светлинки от рибарски корабчета.

Станах в седем, защото нямаше смисъл да се излежавам повече. Не бях спала и се страхувах да сънувам.

Поръчах си закуска, дръпнах завесите и погледнах навън. Денят беше стоманеносив, водата почти не се различаваше от небето. В далечината летеше ято гъски, които приличаха на бойни самолети. Снегът се бе обърнал на дъжд. Знаех, че твърде малко места ще са отворени по това време, но реших да опитам въпреки всичко. Към осем излязох от хотела. Имах списък с популярните кръчми, гостилници и ресторанти, който бях получила от администратора.

Известно време вървях по кея, където моряците бяха облечени подходящо за времето в жълти дъждобрани и непромокаеми панталони. Спирах да говоря с всички, които бяха съгласни да ме изслушат. Всеки път въпросите ми бяха едни и същи, точно както и отговорите, които получавах. Описвах племенницата си, а те не знаеха дали са я виждали. Прекалено много млади жени работеха в заведенията край морето.

Обикалях без чадър, а шалът на главата ми не ме предпазваше от дъжда. Минавах покрай лъскави яхти и лодки, покрити с тежки найлонови навеси за зимата, покрай купчини масивни котви, изпочупени и ръждясали. Наоколо нямаше много хора, но доста от заведенията бяха вече отворени. Чак когато видях призраци, таласъми, вещици и други зловещи същества във витрините на магазините, се сетих, че днес е Хелоуин.

В продължение на часове се разхождах по калдъръма на улица „Темза“, разглеждах витрините на магазини, които продаваха всичко от украшения от миди и раковини до истински произведения на изкуството. Завих по улица „Мери“ и минах покрай гостилница „Интаун“, където чиновникът никога не бе чувал името на племенницата ми. Също така никой не я познаваше и в „Кристи“, където пих кафе, седнала до прозореца, и наблюдавах залива Нарангасет. Доковете бяха мокри и по тях бяха накацали чайки, които гледаха към нас. Загледах се в две жени, които се приближиха към водата. Бяха опаковани в шапки, палта и ръкавици. Нещо в начина, по който се държаха, ме накара да си помисля, че са повече от приятелки. Отново се притесних за Луси и си тръгнах.

Минах през „Черната перла“ на кея, през „Антъни“, през кръчмата „Задната уличка“ и бара „Касъл Хил“, „Калахън“ и кафе „Зелда“, и някаква чудесна старинна сладкарница, където продаваха щрудели със сметана, но никой не можа да ми помогне. Влязох в толкова много барове, че накрая им загубих следите и се озовавах на някое място по два пъти. Не видях и следа от Луси. Никой не ми помогна. Мислех си, че на никой не му пука, и вървях отчаяно по кея „Бауден“. Дъждът валеше все по-силно. Водата се сипеше безспирно от тъмносивото небе. Някаква жена ме подмина и ми се усмихна.