Патриша Корнуел - Ферма за трупове

— Да, така мисля.

— Защо?

— Защото веселбата му едва сега започва — отвърна той.

В трапезарията влезе Бентън Уесли.

— Най-великото шибано шоу на земята, а той си седи спокойно, гледа и умира от смях, докато ченгетата от Блек Маунтин обикалят в кръг и се опитват да измислят какво, по дяволите, да направят. Те са свикнали на не повече от едно убийство годишно между другото.

Загледах Уесли, който се отправи към бара. Сипа си супа в купичката, сложи няколко сухара на таблата си и пусна няколко долара в хартиения поднос оставен за клиентите, в случай че касиерът не е наоколо. Не показа с нищо, че ни е видял, но познавах способността му светкавично да възприеме всяка подробност в заобикалящата го среда, макар да изглежда съвсем разсеян.

— Някои от физическите показатели на Емили Стайнър ме карат да мисля, че тялото й е било замразено — казах на Марино, докато Уесли се отправяше към нас.

— Точно така. Сигурен съм, че е било. В моргата — отвърна Марино и ме изгледа странно.

— Май съм пропуснал нещо важно — каза Уесли, като си придърпа стол и седна.

— Мисля, че тялото на Емили Стайнър е било замразено, преди да бъде оставено до езерото — споделих.

— Какво те кара да мислиш така? — запита Уесли.

Златни копчета за ръкавели, украсени с емблемата на Министерството на правосъдието се показаха изпод ръкава на сакото му, когато той се протегна към солницата.

— Кожата й беше отпусната и суха — отговорих. — Освен това беше доста добре запазена и фактически неосквернена от животни и насекоми.

— Това опровергава идеята ни, че Голт е отседнал в някой евтин мотел — обади се Марино. — Със сигурност не би успял да напъха трупа в минибара в стаята си.

Уесли, педантичен както винаги, напълни лъжицата си със задушени миди и я поднесе към устата си, без да разлее дори капка.

— Какви материални улики имаме? — запитах.

— Бижутата и чорапите й — отговори Уесли. — И лепенката, която за съжаление е била свалена, преди да я проверим за отпечатъци. В моргата доста добре я бяха срязали.

— Господи — измърмори Марино.

— Но е достатъчно характерна, за да ни обнадежди поне малко. Всъщност мога да кажа, че никога преди не съм виждал яркооранжева лепенка за тръби — допълни Уесли и погледна към мен.

— Аз определено не съм виждала — казах. — Вашите лаборанти успяха ли да открият вече нещо за нея?

— Все още нищо, освен мазни петна, което означава, че краищата на рулото, откъдето е откъсната, са изцапани с нещо мазно. Ако това въобще би могло да ни свърши някаква работа.

— Какво друго има в лабораторията? — попитах.

Уесли каза:

— Проби, почва изпод трупа, чаршафа и торбата, използвани при транспортирането й от езерото.

Раздразнението ми нарастваше все повече, докато слушах продължението на обясненията му. Зачудих се какво ли бяха пропуснали и какви микроскопични улики са били унищожени завинаги.

— Искам копия от снимките й и докладите, също и резултатите от лабораторията, когато са готови — обадих се аз.

— Каквото имаме, ще бъде на твое разположение — отвърна Уесли. — Хората от лабораторията ще се свържат директно с теб.

— Трябва да определим времето на смъртта по-точно — обади се Марино. — Тук нещо не съвпада.

— Да, много важно е да го разберем — потвърди Уесли и се обърна към мен: — Можеш ли да провериш нещата?

— Ще направя всичко възможно — отговорих.

— Вече трябваше да съм на стрелбището — каза Марино, като погледна часовника си и се надигна от масата. — Всъщност предполагам, че са започнали без мен.

— Надявам се, имаш намерение първо да се преоблечеш — каза Уесли. — Облечи анцуг с качулка.

— Да бе, та да пукна от жега.

— По-добре е, отколкото да те проснат с деветкалибров патрон с боя — настоя Уесли. — Ужасно боли от тях.

— К’во? Вие двамата да не сте си говорили за това в мое отсъствие, а?

Загледахме го как се отдалечава. Той закопча блейзъра над голямото си шкембе, приглади оредялата си коса и оправи панталона си, докато вървеше. Марино имаше навика несъзнателно да се приглажда като котка, винаги когато влизаше или излизаше отнякъде.

Уесли се вторачи в мръсния пепелник, поставен на мястото пред Марино. После завъртя очи към мен. Помислих си, че те изглеждат невероятно тъмни, а устата му беше така стисната, като че ли никога не се бе усмихвал.

— Трябва да направиш нещо за него — каза той.

— Иска ми се да имах толкова власт, Бентън.

— Ти си единствената, която има поне малко власт над него.