Патриша Корнуел - Ферма за трупове

— С други думи — казах аз, — тя трябва да мисли и действа като нас.

— Точно така — потвърди племенницата ми и се върна към писането. — Докладите от криминологичните анализи, с които си свикнала, се намират също тук.

На екрана се появиха въпроси от познатия ми формуляр от петнадесет страници. Попълвах го от години, винаги когато имах неидентифициран труп или жертва на престъпник, който вероятно беше убивал и преди, а и изглеждаше възможно отново да го направи.

— Малко е посъкратен — съобщи Луси и показа още страници.

— Всъщност формулярът никога не е бил проблем — казах аз. — Трудното е да накараш следователя да попълни проклетото нещо и да ти го изпрати.

— Сега вече ще имат избор — включи се Уесли. — Могат да работят на компютъра в участъка си, който ще им позволи просто да седнат, да попълнят формуляра и да го изпратят директно, без да го отпечатват. А пък за истинските луди имаме и бланки с формуляра, които могат да се изпратят както обикновено или чрез факс.

— Освен това работим и по технология за разчитане на почерци — продължи Луси. — Компютъризираните бележници могат да се използват, докато следователят е в колата си, в участъка или чака в съда. И всичко, което получим на хартия — написано на ръка или по друг начин — може да се сканира в системата. Истинското взаимодействие започва, когато КАИН надуши нещо или се нуждае от допълнителна информация. Той всъщност ще осъществява връзка със следователя чрез модем или като оставя гласови съобщения, или чрез електронна поща.

— Потенциалът на тази система е направо невероятен — обърна се Уесли към мен.

Знаех истинската причина, поради която ме беше довел тук. Тази малка стаичка изглеждаше напълно отдалечена от градските офиси, банковите обири и арестите на търговци на наркотици. Уесли искаше да повярвам, че ако Луси започне да работи за Бюрото, ще е в пълна безопасност. Но аз знаех истината твърде добре, тъй като разбирах засадите, които можеше да ти устрои собственият ти мозък.

Празните страници, които младата ми племенница ми показваше на компютъра си, скоро щяха да се изпълнят с имена и физически описания, а те щяха да направят насилието реално. Тя щеше да изгради база данни, която да се превърне в бунище, изпълнено с части от трупове, мъчения, оръжия и рани. И един ден и тя щеше да чуе безмълвните викове. Щеше да започне да си представя лицата на жертвите в хората, покрай които минаваше.

— Предполагам, че системата, която въвеждате за полицейските следователи, ще се отнася и за нас, нали? — обърнах се към Уесли.

— Да, разбира се, че съдебните лекари ще бъдат включени в мрежата.

Луси ни показа още няколко изпълнени с данни екрана и обясни други чудеса, с думи, трудни дори за мен. Вече бях решила, че компютрите олицетворяваха модерния Вавилон. Колкото по-големи висоти достигаше технологията, толкова по-страхотно объркване в езиците настъпваше.

— Това е най-важното за структурата на въпросите — обясняваше Луси. — Те са по-разказни, отколкото насочващи, а това означава, че този, който използва компютъра, определя до коя част от база данни иска достъп, а не как точно иска да получи достъп дотам.

Към нас се отправи някаква жена и аз се загледах в нея. Беше висока, с грациозна, но решителна походка. Дългата бяла престилка висеше под коленете й. Докато вървеше към нас, тя бавно разбъркваше нещо в алуминиево канче с четчица за рисуване.

— Вече решено ли е на какво ще се работи със системата? — Уесли продължаваше да си бъбри с племенницата ми. — На голям главен компютър?

— Всъщност тенденцията е към машини с намалена база данни. Нали знаеш — миникомпютри. Всичко става по-малко.

Жената влезе в нашата стаичка и повдигна глава. Проницателните й очи се заковаха върху моите и се задържаха там за секунда, преди да отмести поглед.

— Да не би да е имало събрание, за което да не знам? — с хладна усмивка запита тя и остави канчето на бюрото си.

Определено останах с впечатлението, че идването ни тук й е крайно неприятно.

— Кари, ще трябва да се занимаем с проекта малко по-късно. Съжалявам — каза Луси, после добави: — Предполагам, че се познаваш с Бентън Уесли. А това е доктор Кей Скарпета, леля ми. Това е Кари Гретхен.

— Приятно ми е да се запознаем — обърна се Кари Гретхен към мен.

Почувствах се притеснена от погледа й. Загледах как се отпуска на стола си и разсеяно приглажда тъмнокестенявата си коса, дълга и стегната в старомодна френска плитка. Предположих, че е в средата на трийсетте. Гладката кожа, тъмните очи и острите й черти придаваха на лицето й патрицианска красота, едновременно забележителна и рядко срещана.