Патриша Корнуел - Ферма за трупове

— Това звучи страшно.

— Страшно е не това, а фактът колко червено стана лицето му по време на обсъждането. Той не прави нито едно от проклетите неща, които би трябвало да прави. Пържени храни, цигари, алкохол — каза Уесли и погледна встрани. — Откак Дорис го напусна, той отива по дяволите.

— Забелязах известно подобрение — казах.

— Било е само краткотрайно отслабване на кризата — реши Уесли и отново спря очи върху мен. — А като цяло той просто се самоубива.

Това беше вярно, а и Марино бе действал така през целия си живот. Но аз не знаех какво бих могла да направя по въпроса.

— Кога се връщаш в Ричмънд? — запита той.

Зачудих се какво ли точно се върти в мислите му. Зачудих се и за жена му.

— Зависи — отговорих. — Надявах се да прекарам известно време с Луси.

— Тя съобщи ли ти, че я искаме обратно?

Загледах се към огряната от слънцето трева и шумолящите на вятъра листа.

— Тя е страхотно развълнувана — казах.

— Но ти не си.

— Не съм.

— Разбирам. Не искаш Луси да споделя твоята действителност, Кей — отсъди той и лицето му се смекчи, макар и почти незабележимо. — Предполагам, би трябвало да се почувствам облекчен, че поне в едно нещо не си напълно рационална и обективна.

Не бях напълно рационална и обективна в повече от едно отношение и Уесли го знаеше съвсем добре.

— Дори не знам със сигурност какво точно прави тя — казах. — Как би се почувствал, ако ставаше дума за някое от твоите деца?

— По същия начин, по който се чувствам винаги, когато стане дума за децата ми. Не искам да правят кариера в полицията или армията. Не искам да боравят с оръжия. И в същото време искам да участват във всички тези неща.

— Защото знаеш какво е положението навън из улиците — казах аз и го загледах в очите по-продължително, отколкото трябваше.

Той смачка салфетката си и я остави на таблата.

— Луси харесва това, с което се занимава. Ние също.

— Радвам се да го чуя.

— Тя е страхотна. Програмите, които с нейна помощ ще създадем за ПЗЖП, ще променят всичко. Искам да кажа, че не след много дълго време ще имаме възможност да проследяваме онези гнусни престъпници навсякъде по света. Представяш ли си какво щеше да е сега, ако Голт беше убил момиченцето Стайнър в Австралия? Мислиш ли, че въобще щяхме да узнаем за това?

— Доста невероятно е — отговорих. — И със сигурност не толкова бързо. Но все още не знаем дали наистина Голт я е убил.

— Това, което знаем, е, че колкото повече време минава, толкова повече животи са изложени на риск.

Уесли взе таблата ми и я постави върху своята. Станахме от масата.

— Смятам, че би трябвало да се отбием при племенницата ти — предложи той.

— Не мисля, че имам право.

— Нямаш. Но ако ми дадеш малко време, обзалагам се, че мога да променя това.

— Наистина ще се радвам, ако го направиш.

— Хайде да видим. Сега е един часът. Какво ще кажеш да се видим тук към четири и половина? — запита Уесли, докато излизахме от трапезарията. — Между другото как се оправя Луси във „Вашингтон“? — запита той.

Ставаше дума за най-нежеланото общежитие, с тесни легла и кърпи, прекалено малки, за да покрият нещо, което не трябва да се вижда.

— Съжалявам, но нямаше начин да й предложим по-добри условия и усамотение.

— Не съжалявай. За нея е хубаво да има съквартирант и съседи, не че със сигурност ще се разбира с тях.

— Гениите невинаги се сработват с останалите хора.

— Да, това е единственото, което никога не й се е отдавало добре — потвърдих аз.

Прекарах следващите няколко часа на телефона, като безуспешно се опитвах да открия доктор Дженрет, който очевидно бе решил да поиграе малко голф в свободния си следобед.

Зарадвах се, когато научих, че всичко в службата ми в Ричмънд е наред. До момента всички случаи изисквали само външен преглед. Слава богу, предишната нощ нямало никакви убийства, а двете ми съдебни дела за края на седмицата били уредени.

Срещнах се с Уесли на определеното място и време.

— Сложи това — каза Уесли, като ми подаде специален пропуск за посетители, който закачих на джоба на сакото си до етикета с името на факултета ми.

— Имаше ли проблеми? — запитах.

— Досадна работа, но успях да се справя.

— Радвам се да узная, че съм преминала проверката — иронично казах аз.

— Е, за малко да не стане.

— Много ти благодаря.

Уесли поспря и леко ме докосна по гърба, докато вървях пред него по коридора.

— Няма нужда да ти казвам, Кей, че нищо от това, което видиш или чуеш в АИП, не трябва да излиза от сградата.