Патриша Корнуел - Крадци на лица

Тя се обърна назад и взе няколко чифта ръкавици от камиона. Аз пъхнах ръце дълбоко в синия си работен панталон. Бях свикнала с разобличаващата критика на Макгъвърн по отношение на „пристрастната, лъжлива преса“ и почти не я слушах.

— А това е само началото — продължи тя. — Тези гниди от пресата ще плъзнат навсякъде, защото вече знаят кой е този човек тук. Не е нужно да си специален агент, за да се досетиш как е изгоряла тази къща и как са убити всички тези нещастни животни.

— Изглеждаш по-весела от друг път — отбелязах студено аз.

— Никак не съм весела.

Тя постави крак върху блестящата решетка на големия камион, а в това време едно старо комби спря пред нас. Пепър, кучето, използвано при разследвания за пожари, беше красив черен лабрадор с окачена на шията значка на Отряда за бързо реагиране. Беше се сгушило удобно на топлата предна седалка и нямаше никакво намерение да мръдне оттам, докато не решехме да го извикаме.

— С какво мога да помогна? — попитах аз. — Опасявам се да не ви се пречкам.

Тя отклони поглед.

— На твое място бих останала при Пепър или бих влязла в камиона. И двете места са отоплени.

Макгъвърн беше работила с мен и преди и бе наясно, че ако се наложи да се гмурна в река, да се промъкна през пожар или да се добера до отломките след някой бомбен атентат, няма да се проваля. Тя чудесно знаеше, че мога да държа лопата и не се плаша от работа. Затова се почувствах обидена от нейния коментар. Тя просто се заяждаше с мен. Обърнах се да й го кажа, но видях, че стои съвсем неподвижно, като ловджийско куче, надушило дивеч. По лицето й се бе изписало невероятно изумление, а погледът й бе насочен към някакво петно на хоризонта.

— Мили боже! — промълви тя.

Проследих погледа й и видях едно самотно черно жребче, което стоеше на около стотина метра на изток от нас, точно от другата страна при димящите развалини на конюшните. Прекрасното животно изглеждаше като изваяно от абанос. Успях да забележа потрепващите му мускули и опашка, а и то като че усети нашето внимание.

— От конюшните е — промълви Макгъвърн със страхопочитание. — Но как, дявол да го вземе, е успяло да избяга?

Тя се обади по портативната си радиостанция.

— Тиюн вика Дженифър — заговори тя.

— Казвай.

— Погледни, ако можеш от другата страна на конюшните. Виждаш ли това, което виждам аз?

— Да. Някакво четириного.

— Уведоми местните власти. Трябва да разберем дали обектът е оцелял от имението, или е избягал отнякъде другаде.

— Прието.

Макгъвърн се отдалечи с лопата на рамо. Гледах я как гази във вонящата яма и избира място, близо до онова, което преди изглежда е била широка входна врата. Студената вода стигаше до коленете й. Някъде в далечината черното конче, което продължаваше да стои там, изпръхтя, сякаш току-що родено от огъня. Аз мъчително пристъпих с прогизналите си ботуши и усетих, че пръстите на ръцете ми започваха все повече да не ми се подчиняват. Много скоро щеше да ми потрябва и клозет, за което обикновено използвах някое дърво, купчина пръст или място, за което бях сигурна, че е закътано и няма жив човек в радиус от километър и половина.

Не влязох веднага зад порутената каменна фасада, а бавно я заобиколих откъм външната страна. Полуразрушените конструкции явно бяха огромна опасност на местата, където е имало големи свличания, и макар двуетажните стени тук да изглеждаха достатъчно здрави, щях да се чувствам по-безопасно, ако ги бяха срутили с кран и бяха откарали останките далеч оттук. Продължих огледа, макар да духаше силен, студен вятър. Със свито сърце се питах откъде да започна. Раменете ми се бяха схванали от тежката алуминиева кутия и само при мисълта, че трябва да мъкна и гребло през водата, която бе пълна с обгоряла дървения, започнах да изпитвам болки в гърба. Бях сигурна, че Макгъвърн ме наблюдава и се мъчи да разбере колко време ще издържа.

През зиналите дупки на мястото на изгорелите прозорци и врати видях посипаната със сажди яма, изпълнена с хиляди гладки железни обръчи от бъчви, които плуваха в черната вода. Представих си как запасите от бърбън са експлодирали в обхванатите от пламъци дървени бурета, а съдържанието им е изтекло през вратата, като огнена река надолу към конюшните, в които са били подслонени елитните коне на Кенет Спаркс. Докато следователите си бяха поставили за задача да разберат откъде е започнал пожарът и по възможност причината за него, аз газех през локвите и стъпвах по всичко, което изглеждаше достатъчно здраво да издържи тежестта ми.