Патриша Корнуел - Крадци на лица

— Събра ли си вече багажа? — попитах аз с престорено безразличие.

— Моля те, не ми напомняй за това.

— Но ти все още искаш да заминеш.

— Разбира се. Това е шанс за мен.

— Да, така е и се радвам за теб — отговорих аз. — Как е Джанет? Знам, че сигурно ви е тежко.

— Е, да не живеем в различни полукълба! — отвърна Луси.

Аз знаех каква е работата, Луси също знаеше. Джанет беше агентка във ФБР. Двете бяха станали любовници още от първите дни, когато учеха в Куантико. Сега работеха за различни полицейски агентури и скоро щяха да живеят в различни градове. Беше много вероятно тяхната кариера да не им даде никога повече възможност да продължат връзката си.

— Мислиш ли, че ще можем да намерим една минута време да си поговорим днес? — казах аз, като се опитвах да заобикалям локвите.

— Разбира се. Като свършим тук, ще пийнем по една бира, ако намерим някой отворен бар в тази пустош — отговори тя, а вятърът задуха по-силно.

— Колкото и късно да бъде, нали? — добавих аз.

— Стигнахме — измърмори Луси с въздишка, като се приближихме към палатката. — Ей, приятелчета! Къде са останалите?

— Ето ни и нас.

— Докторе, ходиш ли по домашни посещения тези дни?

— Не, тя пази бебето Луси.

Освен Марино и аз, от Отряда за бързо реагиране бяха дошли девет мъже и две жени, включително и началникът им Макгъвърн. Всички бяха облечени еднакво с обичайните сини работни екипи, овехтели като нашите ботуши. Агентите бяха неспокойни и се суетяха пред отворената задна решетка на големия камион, чиято алуминиева вътрешна част блестеше. Беше разделена на етажерки и сгъваеми седалки, а външните му отделения бяха натъпкани с макари, на които имаше навита жълта лента за ограждане на терени, лопати, кирки, прожектори, метли, лостове за разбиване на стени, секири и триони.

Нашите подвижни центрове бяха снабдени и с компютри, фотокопирни машини, факсове, компресори, хидравлични тарани, чукове и фрезмашини, използвани за проникване в дадено място или за спасяване на човешки живот. Просто не можех да си представя какво няма в камиона, освен може би готвач и клозет.

Някои от агентите бяха започнали да си дезинфекцират ботушите, греблата и лопатите, като ги потапяха в пластмасови кофи със сапунена вода. Този вид разследвания изискваха страхотни усилия и когато времето беше хладно, ръцете и краката им никога не изсъхваха и не се затопляха. Всички обаче се готвеха за онзи ден в съда, когато щяха да бъдат призовани и разпитани.

Макгъвърн седеше пред масата в палатката. Беше свалила циповете на ботушите си, а на коляното си държеше сведения, защипани с кламер.

— Е, добре — обърна се тя към екипа си, — прегледахме вече повечето от данните още в централата на пожарната, където не всички дойдоха. Изпуснаха хубавото кафе и поничките — добави тя явно за сведение на нас, които бяхме пристигнали току-що. — Но чуйте всичко отново. Това, което знаем засега, е следното. Предполага се, че пожарът е избухнал завчера, през нощта на седми в дванадесет часа.

Макгъвърн беше почти на моята възраст и работеше в Отдела за изследване на терените във Филаделфия. Погледнах новата инструкторка на Луси и тръпки ме побиха.

— Или поне това е часът, в който алармата за пожари се е включила в къщата — продължи Макгъвърн. — Когато пожарникарските коли пристигнали тук, цялата къща вече била обхваната от пламъците. Както и конюшните. Пожарникарските коли просто не могли да се доближат достатъчно, за да направят нещо, освен да обградят мястото и да го поливат с вода. Поне са се опитали да помогнат. По наша преценка са излели тонове вода в сутерена. Нужни са приблизително шест часа, за да се изпомпа всичко оттам, при положение, че работят четири помпи и че няма купища плуващи трески във водата. А и електричеството е било прекъснато, но местното, приятелски настроено пожарникарско управление ще постави още сега лампи вътре.

— За колко минути са пристигнали? — попита я Марино.

— За седемнадесет — отговори тя. — Наложило се да вземат хора, които са ползвали почивния си ден. Всички тук са доброволци.

Някой изръмжа.

— Не ги съдете толкова строго. Използвали са всички налични цистерни, за да излеят достатъчно вода вътре. Но това няма да е проблем — смъмри Макгъвърн хората си. — Тази къща е пламнала като хартия, а е било и доста ветровито, за да използват пяна, макар да мисля, че и това не е щяло да помогне. — Тя стана и тръгна към големия камион. — Работата е, че огънят е бил опустошителен. Само това знаем със сигурност.