Патриша Корнуел - Крадци на лица

— Добре сме — отвърнах аз и пак се сетих за откаченото писмо на Кари.

Луси летеше със синята си работна униформа на Отряда за бързо реагиране и маркови очила за слънце, които скриваха очите й. Беше си пуснала косата дълга. Тя грациозно се спускаше на къдрици до раменете й и ми напомняше за червено евкалиптово дърво, блестящо и екзотично, за разлика от моите къси, сребристоруси кичури. Представях си как тя леко докосва уредите за издигане и промяна на посоката, докато регулира педала за уравновесяване на противодействието, поддържайки хеликоптера в равновесие.

Беше се увлякла по пилотирането, като по всичко, с което се бе захващала да прави досега. Беше издържала изпита както за пилотиране на частен хеликоптер, така и за превоз на пътници, после взе изпита и за инструкторка по пилотиране само защото й доставяше удоволствие да предава уменията си и на други хора.

Не бе нужно да ме уведомяват, че наближава краят на нашия полет, когато преминахме над гора с хаотично повалени отрязани дървета, подобни на сглобяеми части на детска игра. Кални пътеки и алеи криволичеха и се стесняваха, а от другата страна на ниските хълмове сиви облаци се движеха вертикално и се превръщаха в безформени стълбове дим, останал след някакъв ад, който беше опустошил всичко по пътя си. Фермата на Кенет Спаркс се бе превърнала в ужасяваща яма и обгоряла земя с тлеещо сечище.

Пожарът беше оставил своите следи, докато бе вилнял, и от въздуха забелязах порутените почернели каменни постройки, конюшни и обори, както и широките обгорели окосени полоси, където земята се бе оголила. Пожарникарските коли бяха съборили на места бялата ограда, която обграждаше имението, и бяха стъпкали цели декари от безупречно поддържаната морава. На километри в далечината се виждаха още пасбища, някакъв тесен павиран общински път, електрическа подстанция и още къщи.

Пристигнахме в неприкосновената частна ферма на Спаркс във Вирджиния малко преди осем часа сутринта и кацнахме достатъчно далеч от развалините, за да не ги закачим с перките на хеликоптера. Марино слезе и тръгна без мен, а аз изчаках пилотите да изключат главния ротор и всички останали уреди.

— Благодаря ви, че ни докарахте — казах на специалния агент Джим Моуъри, който придружаваше Луси този ден.

— Тя пилотираше.

Той отвори вратата на багажното отделение.

— Аз ще оправя нещата тук, вие можете да тръгвате — добави, като се обърна към племенницата ми.

— Изглежда си й хванала цаката на тази машина — казах на Луси леко подигравателно.

— Опитвам се да се справям, доколкото мога — каза тя. — Чакай, дай ми една от тези чанти.

Тя взе алуминиевата ми кутия, която изглеждаше лека като перце в силната й ръка. Вървяхме заедно, облечени еднакво, макар аз да не носех пистолет и портативна радиостанция. Подкованите ни ботуши бяха толкова очукани, че бяха започнали да се белят, но сега бяха посивели от пепелта. Черна кал полепваше по подметките ни, докато се приближавахме до разпънатата вече палатка, която щеше да бъде нашата главна квартира през следващите няколко дни. До нея беше паркирал големият бял камион с инициалите на Министерството на финансите и полицейски лампи на покрива, а надписите „НАЦИОНАЛЕН ОТРЯД ЗА БЪРЗО РЕАГИРАНЕ“ и „РАЗСЛЕДВАНИЯ НА ЕКСПЛОЗИИ“ бяха изписани със сини букви.

Луси вървеше на една крачка пред мен, а лицето й беше засенчено от тъмносиньо кепе. Местеха я във Филаделфия и щеше да напусне Вашингтон скоро. Тази мисъл ме караше да се чувствам стара и изхабена. Тя вече беше пораснала и толкова изградена като личност, колкото бях и аз на нейната възраст. Не ми се искаше да продължава да се променя.

— Изглежда, че положението тук е много лошо — заговори тя. — Добре че поне сутеренът е на нивото на земята, но пък има само една врата. Затова повечето вода се е събрала като блато там долу. Един камион с помпи е тръгнал за насам.

— Колко е дълбоко?

Помислих си за тоновете вода, излени от пожарникарските маркучи, и си представих студената черна каша с опасни отломки.

— Зависи къде ще стъпваш. На твое място нямаше да приема това следствие — отвърна тя по такъв начин, че се почувствах нежелана.

— Не, щеше да приемеш — прекъснах я аз засегнато.

Луси не си правеше труда да прикрива чувствата си при съвместната ни работа в следствия. Не беше груба, но понякога в присъствието на колеги се държеше така, като че почти не ме познава. Спомням си първите години, когато я посещавах в университета на Вирджиния. Тя не желаеше да ни виждат заедно. Знаех, че не се срамува от мен, а че ме възприема като прекалено голяма сянка, която хвърлям върху нейния живот, макар да се мъчех да не го правя.