Патриша Корнуел - Крадци на лица

— Чудя се къде се забавихте — казах аз високо, за да надвикам шума от перките, докато затварях вратата откъм моята страна.

— На летището — отговори Марино, след като седнах до него. — Близо е.

— Не, не е — отговорих аз.

— Там поне имат кафе и клозет — отвърна той, но аз знаех, че не ги подрежда в този ред. — Предполагам, че Бентън е отишъл на почивка без теб — добави той само за да ме предизвика.

В това време Луси натисна педала на регулатора и перките започнаха да се въртят по-бързо.

— Трябва да ти кажа още сега, че пак изпитвам онова странно чувство — уведоми ме той с присъщия си кисел тон, докато хеликоптерът получи разрешение за излитане и започна да се издига нагоре. — Очакват ни големи неприятности.

Специалността на Марино беше да разследва смъртни случаи при произшествия, но въобще не допускаше вероятността и той самият да умре при такива настоятелства. Не обичаше да лети във въздуха, особено когато летателният апарат нямаше по-голям екипаж или криле. Няколко страници от „Ричмънд Таймс Диспеч“ бяха нехайно разхвърляни в скута му, а той избягваше да гледа надолу към бързо отдалечаващата се земя и далечните очертания на небето над града, което бавно се издигаше над хоризонта, като гигант, който в момента се възправя.

На първа страница във вестника бяха поместили репортаж за инцидента с пожара, и то с големи подробности, включително и една снимка, направена от самолет, на която бяха показали развалините, които тлееха в мрака. Прочетох я внимателно, но не научих нищо ново, тъй като повечето от това, което бе написано, беше повторение на вече известните неща за предполагаемата смърт на Кенет Спаркс, за властта, която има, и разточителния му начин на живот в Уорънтън. Не бях чувала досега за неговите коне и че един от тях на име Вятър е участвал миналата година в конните надбягвания в Кентъки и струвал един милион долара. Но това не ме изненада. Спаркс винаги беше проявявал предприемчивост и имаше изключително голямо самочувствие, дори се бе възгордял. Оставих вестника на насрещната седалка и забелязах, че коланът на Марино не е закопчан и обира прахта по пода.

— Какво ще стане, ако внезапно попаднем на големи въздушни ями, а ти не си си закопчал колана? — казах аз високо, за да надвикам шума на турбинния двигател.

— Ще си разлея кафето. — Той оправи пистолета на бедрото си, а светлият му светлокафяв костюм приличаше на ципата на наденица, която ще се пръсне. — Как не си го разбрала след всички тези трупове, които си рязала. Ако тази птица падне, докторе, коланът на седалката няма да те спаси. Както и спасителните чували, ако имахме такива.

А истината беше, че той мразеше да носи нещо около талията си и бе започнал да сваля панталоните си толкова ниско надолу, че се чудех как хълбоците му ги задържат да не се свлекат на пода. Хартията изшумоля, когато той извади два сандвича от един книжен плик, потъмнял от мазнината. Беше пъхнал цигарите в джоба на ризата си, а по лицето му бе избила червенина, типична за хората с високо кръвно налягане. Когато се преместих във Вирджиния от родния си град Маями, той беше детектив в отдел „Убийства“ и бе толкова непоносим, колкото и способен. Спомням си първите ни срещи в моргата, когато ме наричаше „госпожа Скарпета“ и тормозеше хората от екипа ми, за да се добере до някое доказателство, което си бе наумил, че иска. Взимаше куршумите, преди да съм ги надписала, за да ме вбесява. Пушеше цигари с нацапаните си с кръв ръкавици и си правеше майтапи с труповете.

Погледнах през прозореца към облаците, плъзгащи се по небето, и си помислих за това как минава времето. Марино беше вече почти на петдесет и пет години, а това ми се струваше просто невероятно. Бяхме се защитавали и вбесявали един друг повече от единадесет години.

— Искаш ли и ти? — Той ми подаде един студен сандвич, увит в хартия.

— Дори не желая да го погледна — отвърнах аз нелюбезно.

Марино знаеше колко се тревожа за нездравословните му навици и се мъчеше да отвлече вниманието ми. Предпазливо сложи още захар и започна да я разбърква в пластмасовата чашка с кафето, която се накланяше нагоре-надолу при въздушните ями, а той се опитваше да я задържи с месестата си ръка.

— А кафе? — запита той. — Сега ще ти налея.

— Не, благодаря. Ще ме уведомиш ли най-накрая какво става? — минах аз на въпроса, защото започвах да се изнервям. — Знаем ли нещо повече от това, което научихме миналата вечер?

— Пожарът все още тлее на места. Предимно в конюшните — обясни той. — Имало е много повече коне, отколкото предполагахме. Изглежда двадесетина от тях са се опекли живи, включително и чистокръвните, а също онези, от едрата американска порода, както и две жребчета, потомци на състезателни коне. И конят, който беше печелил състезания. А да не говорим за парите от застраховките. Един „така наречен“ свидетел каза, че човек можел да ги чуе как хлипат като човешки същества.