Патриша Корнуел - Крадци на лица

— Неприятно ми е, но трябва да ви кажа, че тези от ФБР вече душат наоколо. Искат да знаят какво могат да направят, за да помогнат.

— Ама че сладури!

— Може дори да ни покажат какво да правим!

— Къде са те сега?

— В един бял събърбън на около километър и половина надолу по пътя. Трима от тях са сложили противокуршумни жилетки и вече разговарят с пресата.

— По дяволите! Те са навсякъде, където има фотоапарати.

Чуха се подсвирквания и подигравателни смехове срещу „лъжците“ както хората от Отряда за бързо реагиране наричаха обидно агентите на ФБР. Не беше тайна, че двете федерални агенции не се обичаха много и ФБР обикновено си присвояваше похвалите, които невинаги бяха заслужени.

— След като заговорихме за неуредици — обади се друг агент, — мотелът не приема кредитни карти на „Америкън Експрес“, шефке. Не стига, че си изтъркваме подметките, а трябва да използваме и собствените си кредитни карти.

— Пък и там не сервират по стаите след седем часа.

— Във всеки случай, нещата не са добре уредени.

— Има ли възможност да се преместим другаде?

— Ще се погрижа да го уредя — обеща Макгъвърн.

— Точно за това те обичаме толкова.

Някаква яркочервена пожарна кола забоботи по непавирания път, като вдигаше прах и камъчета чакъл. Пристигаше да помага за изпомпването на водата от мястото. Двама пожарникари със специални костюми и високи гумени ботуши скочиха от колата и размениха няколко думи с Макгъвърн, преди да размотаят маркучите си, към които бяха прикачени филтри. После ги метнаха на рамене и ги повлякоха към каменните останки от къщата. Разположиха ги в четирите срещуположни ъгли. След това се върнаха при пожарникарския камион, свалиха тежките преносими помпи на земята и пъхнаха разклонителите в генератора. Скоро шумът от моторите стана оглушителен, а маркучите се издуха, когато мръсната вода започна да блика през тях по тревата.

Взех едни дебели брезентови ръкавици и пожарникарска мушама и нагласих закопчалката на каската по размера на главата си. После изплакнах със студена сапунена вода от кофите ботушите си. Тя започна да прониква през напуканата стара кожа и да мокри краката ми. Добре че не бях сметнала за нужно да облека коприненото си бельо под синьото работно облекло, макар да беше месец юни. Не бях сгрешила. Ветровете сега духаха силно откъм запад и всяка капка влага понижаваше чувствително телесната ми температура. А аз не обичах да ми е студено и да не мога да разчитам на ръцете си, защото се бяха вдървили под грубите ръкавици. Макгъвърн идваше към мен, докато духах краищата на пръстите си и закопчавах тежката противопожарна мушама до брадичката си.

— Денят ще бъде дълъг — заяви тя и потрепери. — Какво става с това лято?

— Тиюн, провалих ваканцията си заради вас. Съсипвате и личния ми живот — сопнах й се аз сърдито.

— Но поне имаш екипировка — отвърна Макгъвърн и също започна да си плакне ботушите.

Името Тиюн беше съчетание от инициалите Т.Н., което заместваше старото й, ужасно неприятно име Тина Нола или поне така ми бяха казали. Откакто бях в Отряда за бързо реагиране, за мен тя беше Тиюн и аз я наричах така. Беше способна, решителна и издръжлива. Имаше чудесна фигура и сиви очи. Често изпадаше в ярост. Бях виждала гневът й да лумва като пламъци в стая, ала можеше да бъде също великодушна и мила. Много я биваше обаче да разследва пожари и беше станала пословична със способността си да надушва причината за някой пожар, само като чуе описанието на случката.

Сложих си ръкавиците, докато Макгъвърн оглеждаше мястото наоколо. Очите й се спряха по за дълго върху черната яма с градежа, който беше останал. Проследих погледа й до изгорелите конюшни, а в главата си започнах да чувам подивяло цвилене и тропот на копита, които панически ритат срещу преградите. За момент гърлото ми се сви. Бях виждала оголените, издрани ръце на хора, погребани живи, и такива, които са се бранели от своите убийци. Позната ми беше борбата за живот и не можех да издържам на жестоките картини, които се нижеха в съзнанието ми.

— Проклети репортери! — Макгъвърн погледна нагоре към малкия хеликоптер, който летеше ниско над нас.

Беше бял „Швайцър“, но не видях отличителна регистрация или насочени към нас фотокамери. Макгъвърн пристъпи напред и започна да изброява всички представители на пресата, които бяха в периметър от десетина километра.

— Онзи фургон там — ме уведоми тя — е от радиото на някакъв местен селяк, наел известната репортерка Джезъбел да разказва трогателни истории за живота, за сакатия си син и трикракото си куче на име Спорт. Има репортери и от друга радиостанция ей там. А онзи форд ескорт е на едно шибано копеле от някакъв вестник. Вероятно е от жълтата вашингтонска преса. Дошли са и от „Поуст“. — Тя посочи една хонда. — Пази се от нея. Репортерката е брюнетка с хубави крака. Можеш ли да си представиш да дойдеш с пола тук? Вероятно си мисли, че моите момчета ще се втурнат след нея. Но те си знаят работата, за разлика от федералните.